автор: PLACEBO

Всички прилики или разлики с действителността и виртуалността са случайни и неволни!

Да ви призная, много се чудих дали да публикувам това творение в раздел Фантастика. Ама..хайде, от мен да мине, ще ви го представя с чувство за хумор. Въпреки, че на мен, специално, ми се ревеше, ама така ми се виеше сутринта, че...
Та.. днешният ми ден започна както обикновено.
В добре познатия ми час - 7,50 ч., бодро се запътих към автобусната спирка - сутрешният ми трамплин, от който се изстрелвам в ежедневието.
На спирката има павилион за вестници, а зад него - строеж. Някаква тежка машина, от сорта на първобитен космически кораб с хиляди тонове гориво, беше минала така пред павилиона за вестници, че тротоарът беще потънал поне с 50 см надолу от нивото си. Хората недоумяваха какво става и се водеше разгорещен спор за държавицата ни, за бъдещото правителство и така нататък.
Добре, че автобусът дойде навреме, защото имам мазоли на ушите от такива разговори през последните дни. Седнах си аз и си казах - нищо не може да помрачи свежото ми джулайско настроение.
Е, явно Негово величество, г-н Мърфи, е бил наблизо и е решил да ми покаже как фукционират законите му. След около 10 минути установих, че автобусът доста дълго се заседява пред едно кръстовище. Ама чак подозрително дълго.
На двадесетата минута, освен мене, и няколко други нетърпеливи пътници, се изсипахме от автобуса и всеки тръгна да се спасява както може, за да се придвижи до центъра на столицата ни, която много е пораснала напоследък, но иначе си е млада.
Докопах аз едно от онези превозни средства, плъзнали из града ни като хлебарки, които се зоват маршрутки. Застанах на един крак (може би за да се почувствам и аз един път в живота си като щъркел?!), протегнах ръка някъде във въздуха, без да успея да се хвана и така продължих пътя си. Все още имах време да стигна до центъра, на Ръкси, където в 9 часа имах определена делова среща.
Маршрутката, шофирана от енергичен млад мъж, ловко се провираше между останалите превозни средства, слаломът й беше забележителен. Аз пък тествах адски сполучливо центъра си на равновесие и със завидно задоволство установих, че равновесно съм супер! Особено с дамска чанта на рамото и куфарче с лап-топ и докИменти в ръка!
Обаче, когато маршрутката съвсем си промени маршрута, за да избегне задръстването, аз съвсем взех да се притеснявам. Времето си препускаше напред, а аз не бях помръднала и на ¼ от разстоянието до Ръкси. И сега, за по-напряко, минавахме през Каспичан. (Тук няма как да не отворя скоба - Каспичан си е много хубав град, била съм там, и не знам защо винаги го споменават като място, през което се минава за по-напряко.)
Кой знае каква катастрофа е станала на Цариградско шосе?! Ама чак такова задръстване?!
След като бяхме префучали почти през всички източни квартали, се добрахме до Орлов мост, където цареше най-великата анархия, която можете да си представите.
Още малко, още малко... започнах да ненавиждам високите си токчета, освен това, как се излъгах сутринта, че е мрачно и студено, та се навлякох като някоя стара бабичка?
Надежда всяка остави!
Разстоянието до Университета и времето, за което го изминахме, бяха в обратно-пропорционална зависимост. Язък за напъните шофьорски да намери най-невероятните и нестардантни решения на трудната си задача. Че и той, човекът, график гони!
Към Народното събрание пътят беше затворен. Хайде, към Паметника Левски! О, Апостоле, прекланям се пред тебе! Ама за тази ли Свобода се бори?
Когато маршрутката премина през Музикалния театър, разбрах горчивата истина. Няма да бъда на Ръкси в 9 часа.
В епохата на мобилните телефони сме обаче. Така че съобщих за закъснението си. И ударих една маршова стъпка през Александър Невски!
А там... там разбрах истинската причина за задръстванията!
Площадът беше блокиран. Гъмжеше от хора!
Ден на полицията!
Ахааа, ясно! Ами честит ви празник, но така ли трябваше да блокирате София? За да разберем, че все пак ви има?
Започнах да мисля ужасно нелепо и тъпо - защо се казва полиция и полицай, и милиция и милиционер. Защо не полиционер или милицай. Божкееееее, съвсем изперках бе!
И като турист, тръгнал оптимистично към Мусала, понесох високите си токчета по жълтите павета.
Съпроводена бях от особена миризма. На боклук. На огромни бали боклук. Ха-ха. Боклук се римува с памук, ама не!
Софийо, красива, зелена, древна и млада! Ти ли си това?
Явно, сънувах поредния си фантастичен сън. Да бях ви го написла това във Фантастика все пак? Ужасно мазохистично се ощипах. Да се събудя? Не.. Беше си реала - и аз, която тръгнах сутринта в 7,50 ч., и...Господи, минаваше 9,30 ч., а аз още съм далеч от Ръкси? Жалко, че нямах противогаз. Защото белите ми дробове минаха покрай доста ароматични места. Кой знае пък, можеше да излезе и нещо като историята със сиренето на Джером Джером в Трима души в една лодка?

И дълги години след това древната столица на България се славеше с чудодейния си въздух и лековитата си атмосфера....
Само малък откъс от един ненаписан фантастичен разказ!
Вместо в 10 часа, както трябваше по мой план да стане, в 12,30 ч. се появих на работното си място. Изтерзана, бездиханна, бледа, опс, зачервена, изнурена, озадачена, ядосана, тъжна, песимистична, злъчна.
Приятна ми работа!
А на вас - оптимистично джулайско настроение!