автор: jeck

Аз все така много нерви горях на работата. Вечер като се прибирах се чувствах смазан - и то преди всичко психически - не просто изморен - хем не можех да получа удовлетворение от деня си, хем нервите ми издаваха багажа към края му. Като вървях от работа към къщи (тук вече живеехме доста близо до завода - двайсетина минути пешком) сякаш нямах чувство за земята по която стъпвам, тя ми беше така далечна, чужда, очите ми пареха, почти не можех да ги използувам - сякаш бях опустошен, износен. Въздухът не ми достигаше, глътките, които успявах да вдишам, пареха ноздрите ми, гърлото и дробовете ми.
Като се приберях, почти не говорех на Силвия. Чувствах се толкова безнадеждно, че всичко съм провалил...
Ако въобще говорех нещо, беше за проблемите ми на работата. А тя как е прекарала целия ден - сама с детето - хич не ми идваше на ума... Така тя не можеше да намери и сподели компания с мен след целия ден - сама с детето (нямаше почти никакви познати наоколо, с една-две съседки се бяха запознали едва-едва).
Но и аз не можех да се отпусна, да се усетя що-годе спокоен и да се обърна към нея. Бях задръстен и не можех да изпитам искреност със себе си и с нея...
По-късно съм се опитвал да погледна поне от две гледни точки на семейния ни живот, когато си разрешавах или по-скоро се постаравах да предположа, че тя е по-реалистка по отношение на семейството, израснала е по-близо до семейните проблеми в по-реално семейство, в по-реална среда - в по-реална общност - на село - посред близките роднински семейства наоколо. Даже ми е казвала, че поради ангажираността на баща и и майка и с обществена дейност, е живяла повече време край чичо си и чинка си, с които деляха един общ двор.
Този разсъдъчен подход даваше една възможност за още една, по-различна гледна точка от моята към проблемите на нашето семейство. Защото особено в началото ми се струваше, че в почти всички ситуации и проблеми, които възникваха, моята преценка е правилната. Нямах изградени навици да изслушвам, да приемам мнението на другия, да "работя в екип". "Разбирането" на другия не ми беше силната черта. Например, карах я да не става веднага и да отива при детето когато заплаче, или да не го оставя да заспива на гърдата и - в книгите пишеше, че не е уместно бебето да свиква да заспива на гърдата на майката... (Тя го кърмеше до десетия месец.)
Тя нямаше приятелки наоколо, само бегло се познаваше с някои съседки - комплекса "Тракия" беше далече от центъра, където живееха по квартири и общежития нейните колеги. Идваха ни веднъж-дваж на гости Наско Малинов със съпругата си Елисавета - мой колега - и сега мога да кажа приятел, когато като погледна вече по-спокойно от разстоянието на годините назад, разбирам колко много е направил за мен, колко доброжелателност е вложил към мен…Идва няколко пъти с колата да ми помага при пренасяне на багаж. От него се учех на търпение и постоянство в работата. Той казваше, че звездата на инжинера изгрява веднъж, и затова трябва да се подготвяш всекидневно и всекичасно и да се стараеш да не губиш формата си. Веднъж сем. Малинови ни гостуваха заедно със друг мой колега - Боян и съпругата му, и двамата ми колеги дотолкова се разпуснаха с шегите и зевзещините, че успяха вбесят жените си...
Тогава колегата ми Румен от Русе дойде на някакво изобретателско изложение в Пловдив и тук се запозна с едно момиче - Ваня - акушерка по професия (за която по-късно се ожени и стана пловдивчанин).
И ние ходихме на гости - у Наскови, у Руменови, у Надини (съученичка на Силвия от езиковата гимназия в Сливен, която учеше в хранително-вкусовия институт в Пловдив - те бяха на общежитие).
Силвия споделяше, че съм се отнасял с детето нереално за възрастта му - аз пък смятах, че тя се паникьосва без причина за дребни неща свързани с него...
През март 1986 ме взеха запас за 12 дни в Горна Оряховица.
Силвия се върна през това време с детето в Сливен (баща ми дойде с колата да ги вземе).
Там, в Горна Оряховица, доста скитах в двора на поделението даже до късно вечерта. Пролетта захващаше, сякаш ме връщаше три години назад, когато се запознах със Силвия и пътувах често от Русе до Сливен, пишехме си писма. Как се нуждаех от тази чиста, идеалистична пролет... и с всяка струна на душата си се опитвах да се доближа до нея, да я почувствам така, както я чувствах тогава, да почистя душата си с нейната помощ... И свободното време и разходките навън ми помогнаха донякъде да се поуспокоя и да си върна донякъде тези чувства…
Към средата на месеца се върнах в Пловдив, а Силвия се върна с детето около 1 април. Там, в началото на Май, валя Чернобилският дъжд, купувахме си зеленчуци за салата…
През тези две години в Пловдив ходех на очни занятия и изпити във ВМЕИ (висш машино-електротехнически институт) София. Усещах подкрепа от страна на Силвия - начинът, по който ме изпращаше - с надежда и доверие, че ще успея, ме окуражаваше. Освен това очаквах, че като завърша, в работата ще имам повече възможности за развитие и ще бъда почти двойно по-добре платен.
На края на тази учебна година трябваше да предам дипломната си работа. Подготвях я няколко месеца. Темата беше доста сериозна и отговорна - "Оценка на електроснабдяването на ЗЗУ" (завода в който работех). Доста практически неща направих и научих за енергозахранването на завода. Също така наптавих едно табло с електромери за измерване на разхода на ел. енергия от определени машини в предприятието.
Когато подготвях работата си за предаване Тони беше на 7-8 месеца. Сложих му един дюшек на пода в хола, заградихме го със столове, опънах му един дебел кабел за да се хваща и да се изправя и Силвия също се включи да ми помага при пресмятането. А по-късно тя сама ми напечати дипломната работа на една машина, която взех за известно време от работата ми. След това дадох да я подвържат и я защитих успешно на държавния изпит.
Остана ми последният държавен изпит - по марксизъм-ленинизъм (имаше и такъв идеологически изпит - да удостовериш, че не си противник на режима). Четох 10-15 дни и се явих, но още на философския въпрос (бяха три въпроса - от областта на марксистко-ленинската философия, социалистическата политикономия и научния комунизъм) - философът - един млад преподавател с брада - ме отряза - прекалено свободно, прекалено творческо тълкуване бях направил на категориите от историческия материализъм - битие, съзнание и т. н. Останах за наесен...
През пролетта и лятото, вече по топлото време помня че излизахме с количката с детето край блока или в една горичка през няколко блока на изток от нашия, близо до ж. п. линията за Чирпан. Пловдив е доста задушен град през лятото, понякога по цяла седмица няма да излезе вятър отникъде да смени и освежи въздуха поне за момент… Особено '85-'88г. беше период с много горещи и сухи лета. Имаше някакво обяснение за това в пресата, беше пик на слънчевата активност, който се повтарял на всеки 11 години, но специално този бил от най-високите от не знам колко века насам.