автор: Belle

Тя се събуди.
Не си спомняше да беше заспивала.
Беше някъде. Някъде, където преди не е била.
Поне не помнеше да е идвала.
Лежеше на Някакво легло. Не беше нейното.
Понечи да мръдне, но я заболя. Въпреки всичко успя да извърне глава за да види неясната светлина, която се процеждаше през Някакъв прозорец. Не виждаше ясни очертания.
Само чувстваше. Болка.
Постепенно нещата се изгубиха. Тъмнина и светлина се сляха в едно. Тя отново се игуби в света на сънищата. Луташе се. Харесваше й. Беше изплашена и спокойна. Не разбираше нищо, а знаеше всичко. Тя беше никъде и навсякъде.
Нещо се сепна и Тя отвори очи. Сигурно пак съм заспала - си помисли.
Видя да се доближават до нея две жени в бели престилки. Те отметнаха одеалото, с което Тя беше покрита. Започнаха да движат безчувствените й крака и ръце. Скоро дойде и болката.
Тя все още не знаеше какво става с нея.
Всичко беше толкова нереално: белите стени, зелени одеала с мистериозното съкращение НЗ. Някакви пластмасови тръби висяха над нея. Имаше поне седем контакта един до друг над леглото й. Някакви масички, които се мърдаха посредством колелца, бяха отрупани с плодови млекца и натурални сокове. На нея това не й се струваше странно. Тя със сигурност сънуваше. Това трябваше да бъде сън, иначе...
Но! Ох! Тази болка! По дяволите! Тя е толкова истинска!
Господи! Какво става тук? Коя съм аз? Къде съм? Защо не помня нищо?
"Трябва да ни помогнеш малко" - каза една от жените, на които тя преди малко се бе разкрещяла да спре да движи краката й, защото това й причиняваше болка.
"Защо да ви помагам? - попита Тя - Не разбирате ли, че ме боли?!"
"Разбирам, миличка, каза жената, но иначе няма да можеш да се помръднеш. Комата, в която беше изпаднала те е обездвижила. Сега вече си добре, нали? Боли ли те? Да? О, чудесно. Значи си жива!"
"Кома! Господи! каква кома?! За какво говори тази моя изтезателка? - мислеше си Тя.
Една мисъл се опита да премине мудно из съзнанието й, но чувството на страх я изпревари и тя цялата се вцепени.
"Извинете, какво казахте преди малко?" - едва чуто попита тя.
"Ами ти преди няколко часа излезе от кома, миличка. Това тук е реанимация. Виждаш ли онази трабичка ей там горе? Една седмица те хранехме през нея. Поддържахме ти живота чрез ей онзи апарат там. Не, миличка, не се плаши. Виж, тези неща тук на корема и гърдите ти са датчиците."
Тя повдигна едва дясната си ръка и я приближи към врата си. Нещо там я притесняваше. Сякаш не я изненада фактът, че цялата й китка и част от ръката й бяха бинтовани и че на врата си имаше поставен абокат, свързан с няколко тръбички.
Жената я погледна и забеляза объркването й.
"О, това ли? - каза тя - Сложихме го на врата ти, защото вените ти на ръката вече нямаха здраво място, където да включим системите."
Някакви мисли постепенно започнаха да изплуват от съзнанието й. Тя се постара да ги систематизира. И така:
"Това тук е болница.
Аз съм в тази болница.
Явно съм била болна (е, сигурно е така, щом съм стигнала чак до кома...).
Тази жена тук е лекарка. И ми помага.
Чувствам се замаяна.
Сигурно ме упояват с нещо."
И тогава Тя си спомни всичко:
Болницата. Гастро-интереологичното отделение, където бяха идвали да я видят съученичките й. Беше там заради някаква болест със сложно име.
После се беше върнала за малко вкъсщи и... Стана нещо... Писъци. Звънене на вратата. Шум в коридора. Познат лекар. Тъмнина. Линейка. Сирени. Тъмнина. Спокойствие. Друго не помнеше.

Попита медицинската сестра кой ден е днеска. "14-ти февруари" - беше отговорът.
14-ти февруари. Хмм. Напомняше й на нещо. Някакъв национален празник май беше. Или пък се празнуваше денят на славянската писменост... Мислите й бяха объркани. Накрая си спомни. 14-ти февруари. Господи! Та днес е денят на влюбените! 14-ти февруари 2003. Как можах да забравя - мислеше си Тя.
Но краткото й въодушевление бе веднага изместено от чувството на тъга и горчивина. Тя нямаше с кого да сподели празника на влюбените. Не и в реанимация.

Беше един студен следобед на 14-ти февруари 2004г. Тя си спомни за миналата година по това време. Тогава беше болна, слаба и объркана.
Сети се как след месец заякна. С тъжна усмивка си спомни дългите скучни дни, прекарани след това в софийската болница. Бе имала предостатъчно време за да обмисли всичко станало.
Отначло се бе предала под властта на злобата и ненавистта. Обвиняваше Бога, че я наказва без причина.
После се успокои и реши, че нищо на този свят не става случайно. Явно си имаше причина дори за тези нейни страдания.
Накрая започна пак да се усмихва и да се смее. Дори се влюби в живота и го заживя като гребеше с пълни шепи, но винаги имаше нещо наум. Нещо, което никога нямаше да забрави.
Тя вече беше нов човек. Животът й се беше променил коренно. Не, по-скоро мисленето й, а от там и отношението към самия живот. Знаеше, че човек може да промени живота си само като промени отношението си към него.
Реши да стане оптимист и да поеме това изпитание като урок и на принципа "всяко зло за добро".

На този 14-ти февруари тя не беше сама.