автор: jeck

Колегата, към когото ме бяха прикрепили, беше ангажиран с най-натоварените машини - фрезите -- и не му достигаше времето за струговете, които той също подържаше и които аз познавах сравнително най-добре спрямо другите машини. Но въпреки, че не можеше да смогне навсякъде, не ми възлагаше да свърша по нещо заради него, въпреки желанието ми и това, че се опитвах да предложа помощта си по всякакъв повод, не правеше някакъв колегиален жест на добронамереност и приемане.
Когато аз се захващах с нещо по струговете, той често се обръщаше към енергетика или към "надзирателя", че съм се заел с нещо "не в моята компетентност" и т. н.
Онова куче - надзирателя, задействан от енергетика, започваше да ме лае сутрин на прословутите "оперативки" (те бяха основната част от работата му - сутрин за 15 минути) - което ми отравяше работния ден... Въобще - ядове...
На отиване на работа нямаше как да не ползувам автобус - живеехме далече - почти на другия край на града и 40-те минути в претъпкания автобус ме натоварваха още преди започването на работния ден. След края на работния ден често се връщах пешком - нямах нерви за тъпкане по рейсовете. Ходенето на въздух ми помагаше да се поуспокоя. Преминавах от единия до другия край на града - край ж. п. гарата и Младежкия хълм и се прибирах почти по тъмно - около 18 часа. Силвия ме чакаше - почти винаги беше приготвила нещо - най-често супа.
Чиниите слагахме върху една импровизирана масичка - не повече от две педи на една. Тогава съм усещал Силвия като малко момиче, но всъщност тя е била по-спокойна, по-пълноценна, аз съм бил по-уплашен и паникьосан. Стремяла се е да ми помогне да бъда себе си. Но аз се самоосъждах, че с отиването си при нея съм изтървал безвъзвратно шанса да бъда себе си (осъждах се, че и нея съм лишил от естествения ход на живота и съм въвлякъл в този провал...).
През това време - 1985 - беше драстичния режим на тока. Нямаше ток за 3 часа през 3 часа. Тя ми казваше вечер, че през деня е ходила в библиотеката, да чете там, че е по-топло.

Тя завърши I-ви семестър и започна втория. Разбрахме ,че е бременна. Но тя продължи да ходи на лекции и си изкара нормално изпитите в края на I-ви курс. През лятото се върнахме в нейното село, край Сливен. Аз си взех отпуск и си подготвях два курсови проекта за задочното следване. Като ми свърши отпуска се върнах в Пловдив. Скоро след това и Силвия дойде - беше искала да остане сама на селото, но майка и не се съгласила да я остави сама, а това отнасяне към нея като към дете я дразнеше и тя беше решила да дойде при мен в Пловдив. Въпреки че беше съвсем нормално за майка и да не се чувства спокойна да остави бременната си дъщеря там, на село. (Е, наистина, в съседната къща, почти залепена до тяхната живееха в един общ двор и чичо и Васил с жена си). По-скоро основната причина да не иска майка и да е край нея беше, че тя се чувстваше неустановена и неспокойна покрай моето нервно държане и искаше да защити достойнството на нашето семейство - не искаше да стои като дете при родителите си.
Aз потърсих нова квартира и намерих една гарсониера в ж. р. "Тракия", бл. 71. Почистихме я. Дойде тъста ми. Помогна ни и при почистването и при пренасянето на багажа и се настанихме. При товаренето остана запомняща се една негова фраза, когато се обърна към Силвия с думите: "Силве, много торбички, ма... " , а на следващия ден - неделя, като бяхме пропуснали да купим хляб, той ходи да търси и донесе чак от ж. п. гара една торбичка с малки хлебчета: "Много малки питенца, ма, Силве... "
Беше месец Септември. Към началото на ноември аз си взех отпуска. Бяха казали на Силвия, че терминът и (датата за раждане) е на 24-ти ноември. Бяхме ходили да видим родилния дом, тренировъчно... На 26-ти към 15-16ч. тя лежеше на леглото (тези дни беше срещата в Рейкявик между Буш и Горбачов - пробива в конфронтацията между двете страни - слушахме по радиото пресконференциите) и тя усети контракции и по интервалите между тях прецени, че е време да тръгваме. Излязохме от блока и тръгнахме към спирката на тролея 25. Имаше красив залез. Едни перести облаци в сребърно-сиво и червено…В тролея тя пак имаше периодични контракции и по-късно ми е казвала на майтап ли, на истина ли: " Как не родих в тролея N-25...?!" (Kaк пък не съм помислил да вземем такси?! Откачен човек. Всъщност помислих го, но аз почти никога не ползвах такси - от стиснатост ли, от притеснение и от чувство за малоценност ли - че е много голям лукс и не го заслужавам... Усещал съм го като глезотия... И как няма да е така, като майка ми и баща ми никога не са ме качвали на на такси, пък не съм видял и те да са ползвали някога...)
След като я заведох в родилния дом и я приеха, аз изчаках отвън и тя дойде да ми се обади, че всичко е наред и тя ще влезе до 22ч. в родилна зала - да тръгвам. Беше около 18. Аз се повъртях наоколо и тръгнах. Почти не можах да заспя цялата нощ, бях много тревожен и сънувах тежък сън. На сутринта отидох към 7ч. на входа на родилния дом, където имаше поставка, в която слагаха лист съобщаващ за новородените бебета, но листа не беше още обновен от вечерта. Позвъних и се появи една санитарка, която ми каза, че Силвия е родила момче. Върнах се в къщи и направих две шишета със сок от грейпфрут и ги занесох, като помолих санитарката да и ги даде.
Изпратих телеграми до роднините. Следобед, като занесох още две шишета сок, санитарката ми каза: " Изчакайте малко. " и след малко слезе и Силвия - уморена, но усмихната. Аз се разтревожих не е ли опасно, че се движи, но тя ме успокои, че се чувства добре и не е било проблем да стане. След малко се качи горе и на прозореца ми показа едно вързопче...
Като си тръгнах се мотах по улиците, опитвах се да го почувствам, а не можех да усетя какво е станало. Една жена пътуваше в тролея и питаше за някакъв блок в комплекса. Нещо беше затормозена психически и някак видях шанс да усетя нещо човешко като и помогна, като я упътя... Слязох на спирката до нас, на която и тя слезе и повървях малко с нея за да и покажа блока който търсеше, но тя започна да се дистанцира, да ме гледа подозрително. Мисля че и казах: "Снощи ми се роди син. " Търсил съм да го споделя с някого, но не можех да усетя радостта с отворено сърце... Някак се чувствах гузен, че и това е станало пък аз не съм искрен със себе си и със Силвия, не съм се удържал мъжки за да се събера спокойно и за да заживея пълноценно с това момиче...
На 5-тия ден ги изписаха с детето. В къщи бях приготвил малката стаичка: за нас - голямото легло и една кошарка за детето. Но вечер като започваше да плаче Тони не издържах - премествах се в другата стая - бях на работа на сутринта, пък и с нервите съм бил в незавидно положение, което осъзнавам сега, много по-късно...
Втората ми майка дойде от Сливен да ни помага за 15-ина дни. Аз си слагах едно походно легло и спях в коридора. (Силвия ми е казвала по-късно, че моето държане и търпението и спрямо мен били непонятни за бабата и като си тръгвала, тя и казала: " Не те виждам... " - в смисъл: "Как ще я караш с този мъж без да му викнеш, без да му тропнеш, без да се скараш ... ")
После идва и майката на Силвия да ни помогне - за 15 дни. И двете все още работеха, такава беше възможността им за отпуск.