автор: Amar

Опърлен, Облачко скочи в небето.
Хоп - на дъгата в полите.
Засенчи лилавото, настани се във синьо.
Потърка опърлената си бузка. Лявата.
И потъна в гънката на цветната постеля.
- Ей, Облачко, какво ти е? - попита го Дъгата.
- В училище днес господин Смръчконебов ми писа шестица по дъждопис и мама Мълния ме гушна, а пък татко Гръмотевица - целуна. По бузката. Лявата. И сега ме боли....
- О, само недей да плачеш, моля те... Не...
Но Облачко зарони горчиви сълзи и притисна бузката си.
Заваля...
Дъгата изригна в хиляди цветове синьо...
Разпадна се на зелено...
Разпери крила в лилаво...
И изчезна.
Облачко остана сам...
Подсмръкна и си каза тъжно: „Ама защо, когато заплача, всички си отиват от мен... Кой ще ме утеши сега....?!"
- Ние ще те утешим - чуха се гласове зад Облачко.
Той се обърна и видя другарчетата си Обламък, Облачък и Обласък, които бързаха към него и му носеха пухкав облачен сладолед. И усмивки. Облачко така се зарадва, че се втурна да ги посрещне. Приятелите се смееха, от прегръдките им загърмя... обич.
А някъде под тях, много далеч... хората се суетяха и бързаха да се приберат у дома, забравили чадърите си...