автор: batteria

Тя е прозрачна.
Като стъкло, което смалява пространството.
Като предметите в дома й, които се задъхват от чакане.
Като старата снимка на стената, която напомня нещо само на нея.
Като прах, която пада косо по слънчевите лъчи и поляга върху скрина.
Като откъслечен, задъхан спомен, скрит в книга с пожълтели страници.
Като желание, което долавя нощем в гласа на жената отвъд тази стена.
Като дългата улица, която я отвежда от дома й и я връща отново там.
Като телефонен звън, който я изтръгва от вцепенението и стряска.
Като глас в слушалката, който не смее да изрече това, което тя така иска.
Като всички мъже, които са минавали през живота й като през перон.
Като влаковете, които ги изтръгваха от нея и й донасяха невъзможност да диша.
Като онези жени, които плачеха в ръцете й, а тя се питаше защо не го умее.
Като всички химикалки, с които някога бе писала.
Като почерка й, който ставаше все по-остър.
Като фреска, която минава през тялото й.
Като нож, който разсича вените й.
Като кръв, която потича по китките й, скута, бедрата, глезените.
Като топлината, която се отдръпва от челото й, устните, раменете…
Като целия й живот, събран в назъбеното острие на бръснарско ножче.
Като история, която четем всеки ден във вестниците.
Като всички онези самоубийци, които си посягат, защото не могат да останат.
Като ужаса в очите на хората и мастилото в пръстите им.
Като най-обикновена ябълка, която тя е забравила върху масата.
Като една ръка, която не се протегна, за да я спре.
Като пиеса на Тенеси Уилямс, в която добрият се оказва лош.
Като празен театрален салон с тежки завеси и без зрители.
Като гордост, която се троши като сирене, но е толкова важна за самозащита.
Като хилядите красиви сънища, които не се сбъдваха.
Като дъното на всички бутилки, които нямаше с кого да изпие.
Като тялото на стар любовник, с мързеливи движения и тъга под клепачите.
Като време, скрило се под крилото на лястовица.
Като лято, което никога не идва, а дойде ли изчезва мигновено.
Като зима, която сковава…
И старост, която тя няма да дочака.
Една вест на вътрешните страници.
И много хора, които ще се сбогуват с нея.
Когато минат сто години тя ще отвори онази врата, която затръшна сега…
И ще се върне.
История, която се повтаря.