Не знам къде бях,
неспирно се въртях,
погледът ми се въртеше,
мисълта неистово крещеше.
Освирепях!
Но не станах аз един от тях!
Мисли като хищни птици,
пещери и светещи обречено зеници.
Дълго в тъмното вървях,
не една рана поболях.
Стигнах Черната скала,
от която се подаваше плачеща ръка...........
Нямах сили, нямах огън.........
и присмиваха ми се зъбати черни птици,
нямаше Луна, звезди.......
Тъй стоях хиляда века,
там - началото на не една пътека.....
Исках да съм плачеща върба,
да съм миг дори, но от пролетта.
Но съдбата както казват е -Съдба!
Впиваха се в мене сенки,
късаха от моята снага......
Често мисля за Смъртта......
........................
.......................
.........................