автор: Dihanie

Странно е.

Човешкото въображение винаги ме е учудвало.Странни неща са хората - уникати, но измислиците им винаги са ме изумявали най-много.

Тиха стая. Празна. Само множество книги. На пода. Тъмно. И тихо. Между книгите се вижда женско тяло. Отпуснато. Спокойно. Девойчето е положило глава на ръката си, взряло се е в небесната шир и е пуснало на свобода въображението си.
Бяла Луна. Снежно бяла. Не е пълнолуние, но небесното тяло свети изключително силно и небето не е черно, а в онзи прекрасен тъмно син цвят. Облаците и те са едни особени, точно като да се разхождаш по тях. Какво повече да иска това романтично същество, за да се впусне в дебрите на илюзията?

С едно превключване в човешкия мозък, можеш да си вече на стотици хиляди километри.
На нея й стигаха само няколко стотин и щеше да го срещне. Да, Него, с когото тъй дълго бе си писала. Писма. В плик. По пощата. С марка. Това им придаваше невероятен чар. Навяваше и доброто старо време, когато писмата се пишеха на ръка, а не на компютър.
Обичаше писмата. С всяко тя го опознаваше, доближаваше се до него. През цялото време си представяше тяхната среща. Но така и не го попита дали иска да се видят. А тя самата искаше ли наистина?
Обичаше моментите, когато можеше да фантазира и сама доизграждаше образа му. В последно време писмата намаляха. Преди време това я нараняваше и тя му пишеше отчаяни редове..Сега не реагира така. Леко се учуди на себе си. Той спря да пише. Тя също. Но не спираше да мисли за него. И това, странно, не я нараняваше.

И сега това правеше. Виждаше се заедно с него, човека когото не бе виждала, когото познаваше и може би дори обичаше. Странно. Обичаше..образа. Може би така и не познаваше истинския. Не я интересуваше. Всъщност това дето разправят - че двойките мислят еднакво и си допълват изреченията, че се карат и след това бурно се сдобряват, че не могат да живеят един без друг….

Нищо такова нямаше в техния случай. Те имаха различни идеи, но се сработваха добре. Мечтаеха за различни неща, имаха различни съдби…Тяхното познанство беше като кръстопът. Два пътя, вървящи перпендикулярно, и някъде пресичащи се. Това беше тяхната "допирна точка"

Всъщност той винаги и беше в опозиция. Сякаш двамата не познаваха съгласието.Не използваха нито веднъж - "да, така е". Но нямаха спорове. Това беше техния начин. Стотици пъти по-хубаво от "да" е тяхното "не". Беше. Е. Било е.
И все пак за нея, той беше нейния единствен. Той я вдъхновяваше. Цялата идея за съществуването му окриляше мисълта й. Странно?

Така сме устроени, че винаги търсим верните думи, с които да предадем мислите си. Няма точни думи, с които да изразим бягащите си съждения.

Възможно ли е да не срещнеш човека, който е идеален за теб?

Тя наистина беше романтично същество, но никога не изоставаше логическата си мисъл. Беше наистина умна и имаше чар. Знаеше какво търси и как да го достигне. (Тя не искаше него. Никога не е търсила такъв и все пак той и даваше толкова много..)

В онази нощ му бе на гости за последно. Плачеше тихо. Спокойна. Казваше му довиждане. Продължаваше право на пред към следващата пресечка, а техния кръстопът оставаше назад.

Странно.
Кой знае къде може да те отведе въображението?