автор: osi4kata

Не биваше
да казвам на Дъжда,
че ми е слабост
и че съм щастлива,
когато златокоса есента
със неговите сълзи ме опива...
Кой дявол знай защо му се открих...
Наивност, всъщност - глупост женска...
Избързах влюбена.. Сега не бих...
Не бих признала, че съм пленница...

Но късно е... Изплаши се Дъжда.
Те, дъждовете, винаги се плашат,
когато някоя побъркана жена
от щастие и от любов заплаче.

Не биваше да казвам
на Дъжда...
Те, влюбените, все избързват...
Посърна без Дъжда ми
есента.
А аз... Аз може би съм мъртва.