автор: lachistata

От утрото лишаваме очите си,
наградата за тях е залез.
Младостта- най-лудата- е наша,
старостта ни- по-къса поради безумие.
И Богът ни е крив-
коварен и мъстив
и не прощава, не обича...
Душите ни, затворени в тела,
съдят, бягат и отстъпват- неумели.
Ръцете- празни и отпуснати,
когато иде да посягаме
към извора на живата вода...

Забравените думи на кръвта-
човеци сме, у нас са всички грешки.