автор: Jessica

Реплика към големите автори :)
и Големите Мъже

Защо мъжете
искат да ни помнят все така-
„бездомни, безнадеждни и унили"?!
Защо едва когато заплачем в ръцете им -
„животът им почти прилича май на щастие?"
Защо ли има „ад и мъка и в мъката - любов?"
И ето че наемам се да отговарям -
Изглежда май мъжете учат ги комплексарщина.
Защо им трябва някой да закрилят
като те окаяните слаби са за двама?.
Защо жената става тъй прекрасна
с първата сълзица на лицето й?
И трябва ли да внася
безнадеждност и страдание?
И трябва ли да тича, да се крие,
Да се подценява...
Като тя самата - умна е за двама?