автор: PLACEBO

Друг откъс от романа, който пиша в момента
………………….
Сутринта, преди развиделяване, летях в сиво-синкавата мъгла, леко и ефирно заобикалях високи назъбени чукари, странни, запустяли кули на замъци. Знаех, че след малко ще се появи нещото, към което се бях запътила. Но не знаех какво е то и защо точно натам беше поела мисълта ми.
Нежната като коприна мъгла, ме обгръщаше и като че ли отваряше Пътя, по който трябваше да мина.
Летях, единствено уповаваща се на мисълта си. Не можех да говоря. Не исках да говоря.
Пред себе си видях няколко много остри върха - кули, които бяха грапави, построени като че ли от вулканична лава.
НЯКОЙ каза на мене: Изкачи ги! Само с мисъл! Лети на мисълта си! Ако го сториш успешно, ще спасиш душите на хиляди клетници! Ако не го направиш, ще бъдеш оставена на Съвестта си!
Започнах бавно, с цената на крайно големи усилия, да се изкачвам мислено по стените на първата кула. Ужасно ми тежеше, ужасно ме болеше. Нямах тяло, нямах душа, само мисъл…..
Усещах мъките на онези, които можех да спася.
Започнах да се моля. Безмълвно, тихо, смирено…
Господи, моля те, дай ми сила да изкача всички върхове! Помогни ми да спася душите! Аз обичам тези души, и тебе, Господи, те обичам! Моля Те, Моля Те!
Скоростта на изкачването ми се повиши, като че ли започнах да усещам едно облекчение, една сила, която окрили мисълта ми и ме тласна силно нагоре.
Първата цитадела бе покорена, насочих се към втората. Не си позволих да мисля за друго, да погледна встрани, концентрирала се бях само върху мисията си.
Исках да дам Любовта си на тези нещастни душици, които никога не се бяха докосвали до нея. Не до моята Любов точно, а до онази, Голямата и Велика Вселенска Любов……
От мене тръгнаха хиляди невидими светлинни лъчи. Излъчвах ги съсредоточено, мощно. Не си позволих да отклонявам мислите си. Щях да го направя по-късно, когато свърша с всичко. Само, Господи, ми давай силата си и Любовта си…
…………………

Душите започнаха да променят цвета си. От черни, тъмно-сиви, грозно лилави, те започнаха да придобиват светли, в началото сивкави тонове, но после преминаваха към светло синьо, бледо зелено, нежно жълто, люляково, розово, искрящо бяло.
Сред хилядите души погледът ми се спря на една, тя се открояваше по цвета на аурата си - от нея във всички посоки струеше светлина. Разбрах, че тази душа е готова сега, в този момент да получи Любов. Готова е точно сега да даде Любов.

Виж ТУК
http://pg.photos.yahoo.com/ph/jennny_bl/detail?.dir=3d44&.dnm=4f9d.jpg&.src=ph

Бързо направих справка във Висшия Архив за прераждане на душите и какво бе удивлението ми, когато идентифицирах тази душа - тя беше кармично свързана с моята душа! Били сме заедно преди милиони прераждания! Осъдени бяхме винаги да се срещаме, но винаги и да се разминаваме. Сега отдалеч не можех да различа пола на душата в това прераждане, само бях сигурна в едно - че ще й дам Любовта си, независимо от всичко. Побиха ме тръпки - а ако се окажеше, че сега нейният пол е женски? Щях да се нагърбя с нелеката мисия да ме сочат с пръст, че съм с ненормални предпочитания. Но… щях да го надживея. Аз съм си аз и нося своя кръст. Не ме интересуват чуждите погледи и мисли.
……………………….

Мислех, че съм се откъснала от всякакви желания на тялото и душата си, че съм се извисила достатъчно нависоко, за да погледна широко и мащабно на тайнството, наречено "живот".
Но не би.
Даде ми се взаимност, не само духовна, но и физическа. Беше Той. Кармично свързаната с мене душа беше преродена сега в мъж. Физически възрастта му бе няколко години по-малка от моята. Но нито аз, нито той се притеснявахме от този факт.
Като че ли всичко между нас тръгна изведнъж, ръководено от някоя друга сила, по-висшестояща от нас.
Миговете ни бяха взаимни, достатъчно ни беше да бъдем един до друг и да усещаме присъствието си. До себе си имах един голям интелект, един бистър ум, едно спокойно присъствие, което ме заразяваше с бодростта си и с това, че нищо не можеше да го учуди и да го изкара извън равновесие.
Не знаех дали е добра идеята да му открехна истината за себе си - за онова, което ми се беше случило. Да му разкажа за Съществата, за перипетиите ми, докато осъществя контакт с тях. От една страна ми се искаше да нямам тайни от него. От друга страна знаех, че не трябва да избързвам. Щях да усетя, когато той беше готов.
Колко важно е човек да получава информация когато е готов!
Тогава, и само тогава, може да осмисли истински нещата!