Приликата между действителни лица и събития не е случайна, нито пък е плод на авторското въображение.
Част І - Кражбата
- Изчезнал е още един телевизор?! - крещеше невярващо управителят и мощният му глас кънтеше из целия хотел.
Не го виждах, но бях сигурна, че очите му всеки момент ще изхвръкнат от орбитите.
- Още един такъв случай и вие, администраторките, оставате без заплати!!!
- Ама, шефе... - Надето едвам сдържаше сълзите си.
- Никакво "шефе" - беснееше Здравков - едни телевизори не можете да опазите!
Пет минути преди това бях влязла, почти вкочанена от студ в приятно затопления хотел и тъкмо оставях багажа си в стаичката, която се намираше непосредствено до рецепцията. "Очаква ме едно страхотно дежурство" - помислих си мрачно, докато вадех от малкия сак преполовения роман на Сидни Шелдън -"Ако утрото настъпи" - книгата беше много интересна и се надявах да успея да я прочета до края на деня. Започнах разсеяно да я прелиствам, за да видя до коя страница съм стигнала, като в същото време желанието ми да хвана автобуса в обратната посока и да не се върна повече, почти обсебваше съзнанието ми. За миг си представих как се сгушвам в неоправеното от сутринта легло, телевизорът в топлата и уютна спалня леко бръмчи, протягам се мързеливо, а после сънят плавно ме понася в прегръдките си...
Огледах познатата обстановка около себе си - голямо светло кафяво бюро, два фотьойла, с почти изтъркана от дългата употреба тапицерия, сгъваем диван в тон с останалите мебели, и примамливото видение тутакси изчезна. С въздишка започнах да ровя из джоба на кожената пелерина, с която бях облечена, докато най-накрая напипах миниатюрно ключе. Ловко го пъхнах в сребристия катинар, завъртях леко и с трясък отворих средното крило на огромния четирикрилен гардероб. Омразната ми униформа висеше на закачалката така, както я бях оставила - прилежно изгладена бяла риза с къс ръкав и щедро изрязано деколте, черна права пола и елече.
- Докога ще "спите", бе момичета, докога? Знаете ли колко струва един такъв телевизор?
Въпросът явно беше риторичен и Надя реши да не отговаря. От опит знаехме, че Здравков значително се успокоява, когато не му се противоречи. Започнах да се преобличам бавно и с нежелание. Свалих мокрите боти, оставих ги до радиатора да съхнат и обух велурени обувки с високи токчета. Огледах се изпитателно и с ужас видях как огромна бримка се спуска предателски по черния, безбожно скъп чорапогащник с ликра. "По дяволите!" - възкликнах почти на глас и започнах да ровя в шкафчето за резервен. С известни усили успях да открия един, чиято плетка наподобяваше рибарска мрежа - не го харесвах, но осъзнах, че в момента нямам друг избор. "Поне няма опасност да се скъса лесно..." - успокоих се мислено и отново въздъхнах.
- Колко пъти съм ви казвал да проверявате стаите, след като клиентите си тръгнат?- това беше един от прийомите на Здравков - винаги говореше в множествено число, защото смяташе, че така има голям шанс у повечето от нас да заговори гузната съвест.
- Тръгнали са си без да оставят ключа, шефе. Преди малко охраната разби вратата на стаята - гласът на Надето беше странно заглъхнал.
Учудих се, защото нямаше ответна реакция, успях да чуя само как Здравков се завъртя на пети и с гневни стъпки влезе в офиса си. Често с персонала се шегувахме, че винаги безпогрешно отгатвахме настроението на шефа по начина, по който се придвижва из хотела. Когато, макар и рядко, беше благоразположен, той сякаш танцуваше върху излъсканият до блясък мрамор, а едрата му фигура плавно се носеше по коридорите.
Извадих чантичката с козметика и започнах да се гримирам. Внимателно нанесох спирала на миглите, сложих малко пудра, а после очертах устните си с тъмно червен молив. Зачудих се какво червило да сложа, докато накрая се спрях на един светло кафяв, с леко червеникави оттенъци гланц. Огледах се внимателно в огледалото и останах доволна от резултата. Здравков държеше винаги да сме старателно гримирани.
- А ти, Надежда, ще платиш бравата на вратата и то в троен размер! И защо все карате Нено да върши глупости? - след кратък размисъл шефа се беше върнал на рецепцията, за да продължи с назидателния си монолог.
Нено, с прякор Белята, беше единственият охранител на хотела в момента. И, честно казано - нямаше нужда от друг, въпреки че обикновено охраната дежуреше по двойки. Израснал в полите на Сливенския балкан, мускулест и изключително жилав, той много рядко се колебаеше да разбие зъбите на всеки, дръзнал да наруши спокойствието на малкия хотел. Обикновено ставах свидетел на кървавите сблъсъци и често ми призляваше от гледката - понякога дори се налагаше да почиствам кръвта от мрамора във фоайетата на някой от етажите, но то беше само в случай, че жертвата не може да се изправи на краката си и по спешност биваше откарвана с някоя кола до болницата. А иначе Нено ги караше да чистят сами, като ги изпращаше на рецепцията да им покажа от къде да вземат парцал и препарати. Ненавиждах насилието, но ако трябваше да бъда честна пред себе си, в присъствието му се чувствах в безопасност. Странно, но той беше убеден, че в него няма дори капчица злоба, а думите "Нищо лично, братле!", с които се обръщаше към окървавените си жертви, бяха придобили почти култово значение. Не споделях това мнение, но иначе се разбирахме добре и често си деляхме извънредните приходи, които понякога надвишаваха месечната ми заплата.
- Добър ден, шефе! - усмихнах се лъчезарно до колкото можах.
- А, ти вече си тук - погледна ме Здравков и после добави с леко сумтене - добър да е!
- Разбрах какво е станало - реших да изпреваря събитията аз.
- Ох, ох, ох - шефът драматично се хвана за главата и ние с Надя се спогледахме.
- От коя стая са откраднали телевизора? - едва ли имаше голямо значение, но явно се очакваше да кажа нещо.
- От двеста и шеста - Надя отново беше готова да се разплаче.
- Интересно, това е крайна стая, пък и е на втория етаж - започнах внимателно да разсъждавам - как са минали покрай Нено, без да ги види?
- Не знам как - отново извиси глас Здравков - но...
- Камериерката оправи ли вече стаята? - обърнах се към Надя.
- Не, нищо не сме пипали.
- Да се качим горе - предложих аз и тримата се отправихме към втория етаж.
На пръв поглед всичко в стаята изглеждаше нормално - двете легла бяха разхвърляни, кърпите в банята мокри и хвърлени на земята, сапуните липсваха. Обичайната обстановка, която заварвах след клиенти.
В следващия момент ми хрумна нещо и отворих малката ракла, в която камериерките слагаха допълнителен комплект бельо в случай, че на клиентите им потрябваше. Бельото го нямаше.
- Мисля, че са завързали чаршафите и са спуснали телевизора през прозореца - обърнах се към шефа, който наблюдаваше като в унес обстановката наоколо. - А после са си тръгнали съвсем спокойно.
Здравков мълчеше.
- Не можем да наблюдаваме какво прави всеки клиент, когато излезе от хотела, шефе - постепенно набирах смелост аз - пък и нали не е задължително ключа от стаята да се оставя на рецепцията. И в правилника го пише - ключовете се предоставят на администратора само при освобождаване на стаите.
Отново мълчание - това означаваше, че се е замислил.
- Но едно е сигурно - казах уверено - те ще се опитат да го направят отново и то скоро...
- Отново?! - Здравков сякаш не вярваше на ушите си.
- Да, така предполагам - заключих с вид на опитен детектив - сигурно им се е сторило прекалено лесно.
Зимният ден се точеше бавно и скучно. От сутринта не спираше да вали - снегът образуваше дебела покривка, а това в планината предвещаваше една спокойна вечер - без много клиенти и неприятни изненади.
Камериерките почистиха стаите и се спотаиха някъде да клюкарстват. От време на време пристигаше по някоя двойка, аз ги оглеждах подозрително, а после ги настанявах на първия етаж, за да мога да ги държа под око.
За пореден път прегледах в книгата за настаняване данните на снощните обитатели на двеста и шеста стая - мъж на тридесет и пет години, роден в Пловдив, там беше и адресната му регистрация. Предположих, че документът е невалиден - загубен, или което е по-вероятно - краден. В този случай вариантите бяха два - физическата прилика между крадецъ и човека от снимката на паспорта да е голяма, или Надя отново захласнато е говорела по телефона, докато го е настанявала. Това често й се случваше - беше известна с пословичната си разсеяност, а явно крадливият ни посетител не я е впечатлил с някакви особени физически дадености, защото иначе щеше да го запомни.
Смрачаваше се, а хотелът все още беше почти празен. Вече започнах да се надявам, че поредния опит за кражба няма да бъде по време на това дежурство - ако са умни, а те очевидно бяха, ще изчакат да минат поне няколко дена, преди да опитат отново. Освен ако нямаха някаква друга стратегия. Мислех за тях в множествено число - бях убедена, че са поне няколко човека.
- Здравей! - пред мен беше застанал, усмихнат непринудено Мишо - един от най-специалните гости на хотела.
- О, здравей! - почти подскочих аз. Дори не бях чула кога е влязъл.
- Б-р-р-р, какъв сняг само - започна да отърсва коженото си яке той - едвам изкачих колата до тук - добре, че сложих вериги! Шефът замина ли си?
- Преди половин час тръгна за някаква среща със синдикатите. Каза да ти предам да го потърсиш на мобилния довечера.
- Ще му се обадя. Имаш ли свободни апартаменти?
- И двата апартамента са свободни. Кой предпочиташ?
- Абе, дай ми тоя на втория етаж, президентския!
- Заповядай ключа, можеш да се настаняваш - любезно се усмихнах аз.
- Колко ти дължа? - започна да бърка по джобовете си Мишо.
- Петдесет лева - от миналата седмица имаме увеличение на цените.
Той извади една банкнота от сто лева, остави я на рецепцията, взе ключа и тръгна към стълбите.
- Чакай малко! - почувствах се адски неудобно.
- Пий там едно уиски за мое здраве! - махна небрежно с ръка Мишо.
- Някакъв повод ли има? - това беше огромен бакшиш и Здравков щеше да побеснее, ако разбереше.
- Да, повод има - на днешния ден, точно преди шест месеца излязох от затвора...- погледна ме изпитателно и после направи известна пауза - бях там за въоръжен грабеж и... Абе, минало...
- Разбирам - промърморих едва чуто и се зачудих какво друго да кажа.
- Да не забравя - спаси ме от неудобната ситуация той - ще дойде да ме търси едно момиче - прати я долу в ресторанта и ми звънни да сляза.
- Разбира се!
Знаехме, че Мишо е бил в затвора - из хотела се носеха какви ли не слухове относно неговата личност. Беше избухлив, невъздържан и не признаваше "не" за отговор. Често идваше в малките часове на денонощието и всички започвахме дружно да работим за него - тогава охраната дискретно почукваше на вратата на стаята ми, аз скачах, замаяна от краткия и неспокоен сън, и почти със залитане се отправях към рецепцията, за да събудя колегите си с вълшебните думи - "Мишо е тук!".
Пет минути след това готвачът слизаше от таванските помещения, където се намираха стаите на персонала, със закопчана на криво престилка и килната настрана бяла шапка, безропотно отваряше кухнята и сръчно включваше всевъзможни скари, котлони и фритюрници. След него пъргаво подтичваше разрошена сервитьорка, навлякла набързо униформата и в движение завързваше малката бяла престилчица около кръста си. Най-накрая пристигаше барманът, облечен с черна размъкната тениска и долнище на анцуг, спираше на рецепцията и с мрачен поглед ми казваше - "Абе тоя луд ли е да идва в три часа сутринта?" - и без да дочака отговор, продължаваше надолу по стълбите, за да отвори бара и да включи уредбата. Минути след това из хотела се понасяше "Ооо, тигре, тигре - имаш ли пари-и-и" - любимата песен на Мишо, придружена от апетитната миризма на печени пилешки пържоли и пържени картофки. А ние започвахме да се наливаме с редичкото кафе, което барманът с мъки успяваше да "пусне" от изстиналата вече кафемашина и се борехме, доколкото можем, със съня. В такива нощи броях оставащите часове до разсъмване и почти безумно мечтаех да се прибера в къщи.
Телефонът иззвъня пронизително и ме откъсна от мислите ми. Разсеяно вдигнах слушалката:
- Хотел "Бор"- добър вечер!
- Добър вечер - гласът беше дрезгав и леко неуверен - имате ли свободни стаи?
- За тази вечер имаме. Колко стаи искате да резервирате?
- Една - човекът отсреща се прокашля - но да бъде с телевизор.
- Да, няма проблем - направих усилия да не променя интонацията си - във всички стаи имаме телевизори.
- Коя стая ще ми запазите? - гласът постепенно ставаше все по-уверен.
- А вие друг път отсядал ли сте при нас? - усетих, че звуча твърде любезно и се уплаших, че започвам да преигравам.
- М-м-м да - последва кратка пауза - няколко пъти.
- В такъв случай ще ви настаня в двеста и шеста стая - започнах да блъфирам, защото съмнението вече се беше загнездило в мен - тя е сред най-предпочитаните заради изгледът към гората - вие вероятно...
- А какъв е телевизорът в тази стая? - прекъсна ме безцеремонно той.
- В смисъл? - исках да спечеля малко време, като се стараех да звуча разсеяно и нехайно.
- В смисъл - каква марка е? - беше започнал да се ядосва.
- "Велико Търново" - малко е старичък, но върши чудесна работа! - отдавна не бях лъгала толкова изкусно.
- А двеста и втора стая свободна ли е?
- Момент да проверя - казах с широка усмивка, като започнах шумно да разлиствам книгата за настаняване. Докато чакаше го чух как на няколко пъти дълбоко си поема въздух - явно доста го поизмъчих.
- Ало - в този момент звучах като разглезена секретарка - ами... свободна е!
- А телевизорът?
- Телевизорът е "Самсунг"! - казах почти възторжено.
- Добре, резервирайте я на името на Атанас Лазов - след един час ще бъда при вас.
Той затвори телефона и връзката прекъсна. Останах известно време със слушалката в ръка, а умът ми трескаво работеше.
- Ало, Нено, извинявай, че те събуждам!
- Колко е часът? - явно спеше дълбоко, защото говореше тихо и гласът му беше променен.
- Наближава 19, по принцип имаш още един час почивка, но...
- Какво се е случило? - Нено знаеше, че няма да го събудя току-така.
- Мисля, че тази вечер отново ще има опит за кражба... - дъхът ми се учести при тази мисъл.
- Чакай малко - каза с въздишка той - че нещо още ми е трудно да мисля. Кажи на Цура да пусне едно кафе, ама да е "убиец"- след малко слизам.
Десет минути по-късно Нено стоеше пред мен на рецепцията и внимателно ме слушаше, докато шумно отпиваше от горещото кафе. От време на време леко кимаше с глава, без да казва нищо, но видях, че ръката, с която държи цигарата, започна леко да трепери.
- Мамицата им... ще ги смачкам! - каза през стиснати зъби той.
- Чакай малко - опитах се да го успокоя - още нищо не е сигурно, може да се заблуждавам...
- Не знам дали се заблуждаваш, но ще ги счупя от бой! Знаеш ли какво ми каза днес Здравков? Скъса ми нервите направо...
- Какво ти каза? - досещах се, макар и да не ми се вярваше - обикновено Здравков не смееше дори да повиши тон на Нено.
- Абе каза ми, че ще плащам откраднатите телевизори, щото не съм могъл да ги опазя! Не стига, че денонощно съм в този хотел и работя почти без почивка, ами на всичкото отгоре ще ме кара да му давам пари за скапаните "Самсунг"-и - определено Нено вече беше много ядосан.
- На нас пък ни каза, че ще ни удържа от заплатите - надявах се това поне малко да го поуспокои.
- И знаеш ли за какви цифри ми говори тоя? - набираше инерция Нено.
- За какви?
- По 300 долара на телевизор! Как ти се струва, а?
- Струва ми се, че този месец ще работим за крадците! - усетих как ме залива гняв от явната несправедливост. - Няма да стане тая - хванах телефона и започнах да набирам мобилния номер на Здравков - нямам намерение да отговарям за хотела дори и когато съм в почивка!
- Чакай, не бързай - вече беше намалил тона и говореше успокоително - нека да видим какво ще стане тази вечер. Сега ще сляза в ресторанта да хапна нещо, а този като дойде - само звънни долу и веднага ще се кача.
- Добре, ще звънна - промърморих, все още ядосана.
И времето отново започна да тече убийствено бавно. През десет минути заставах до прозореца и наблюдавах едрите снежинки, които прехвърчаха, осветени от големия прожектор пред паркинга. При други обстоятелства дълго щях да се наслаждавам на красивата гледка, но сега въображението ми рисуваше страшни картини и вече се чудех дали да не отскоча до дневния бар за едно малко уиски, защото определено имах нужда от нещо силно в момента.
"Ето един от плюсовете на този хотел" - помислих си с мрачна ирония - "можем да консумираме алкохол в работно време и това се смята за абсолютно нормално. Жалко, че почти не пия..."
Дочух шум на приближаваща кола и сърцето ми започна силно да бие. Реших да се подготвя предварително, а и трябваше нещо да правя, за да разсея нарастващата тревога, затова извадих няколко адресни карти и старателно ги наредих на мраморния плот пред рецепцията. Забелязах, че ръцете ми треперят и съжалих, че не бях побързала с уискито. Надникнах отново през прозореца и видях едно червено "Рено" да паркира пред хотела. От него слязоха момче и момиче, извадиха от багажника голям сак и се насочиха към входа. Хванах телефонната слушалка и се приготвих да звъня на Нено...
- Здрасти-и-и-и! - още от вратата момичето се хвърли в прегръдките ми.
- Охо-о-о, здравей! - усмихнах се малко накриво и си поех дълбоко въздух, като се надявах да не изглеждам твърде изненадана.
- Помниш ли ме? - намигна ми игриво тя.
- Ама... разбира се - ровех напрегнато в паметта си - как така реши да дойдеш насам в този сняг?
- Е, нали ти се обадих миналата седмица да ми запазиш стая за тази вечер? - не спираше да се усмихва момичето.
- А, да, спомням си - продължавах да прехвърлям всичките познати през ума си, като в същото време се ядосвах колко лош физиономист съм.
- Да, бе, да, спомняш си...
"Познат глас, позната физиономия" - мислех трескаво - "но от къде точно?".
- Изчакай за секунда - казах небрежно и започнах да ровя съсредоточено в книгата за резервации, като искрено се надявах там да съм отбелязала нещо.
- Само не ми казвай, че няма свободни стаи... - беше вече почти обидена.
Входната врата силно хлопна и в хотела влезе млад мъж на около двадесет години, облечен с тъмно синьо дънково яке, светли дънки и черна скиорска шапка. Застана до рецепцията, свали шапката и ръкавиците, отърси снега от себе си, а после впери поглед в мен. Аз продължавах усилено да разлиствам книгата за резервации, като в същото време го наблюдавах внимателно с периферното си зрение. Забелязах, че известно време припряно рови във вътрешния джоб на якето си, после извади оръфан паспорт без калъфче и докато чакаше, започна старателно да го разглежда.
- Няма проблем - запазила съм ти стая - вдигнах глава към момичето и се усмихнах - дай си паспорта да те регистрирам.
- Ама нали адресните карти се попълват лично? - погледна ме учудено тя. Новодошлият внимателно слушаше разговора, като местеше погледа си ту към нея, ту към мен.
- В другите хотели e така, но нашият шеф държи максимално да уплътняваме работното си време - погледнах към момчето, което я придружаваше и се усмихнах - затова аз сега ще попълня информацията, а после вие ще минете да сложите по един подпис. Можете да се настанявате! - подадох им ключа и се обърнах към младежа с дънковото яке:
- Добър вечер!
- За двеста и втора стая съм - каза той припряно, без да обръща внимание на поздрава ми.
- Вашият паспорт, ако обичате!
- Ето... - сложи го на плота и колебливо го побутна към мен.
Отворих паспорта и се изумих - човекът на снимката, Атанас Лазов - имаше известна прилика с момчето срещу мен, но беше поне с десет години по-възрастен . Започнах да попълвам адресната карта, като със свободната си ръка набрах вътрешния номер на ресторанта.
- Ало... - обади се барманът с провлачен глас.
- Краси, кажи на Нено да дойде за малко на рецепцията! - стараех се да звуча спокойно.
- Ама той май вечеря в момента - уклончиво отговори Краси.
Момчето изведнъж хвърли ключа, който току - що му бях подала и побягна навън.
- Красимире - вече крещях - веднага да дойде горе...!
След няколко секунди Нено се изкачи по стълбите:
- Какво става?- задъхано попита той.
- Избяга... ! - казах почти през сълзи.
- Спокойно! - Нено ми се усмихна окуражително и хукна след момчето.
След малко го въведе вътре - беше го хванал за яката на якето и го влачеше след себе си.
- Моля ви се, оставете ме! - дърпаше се то с почти изкривена от ужас уста.
- Дай паспорта! - нареди Нено и аз веднага му го подадох. Той го разгледа набързо и лицето му пламна. В очите му се появи онази искра, от която толкова се страхуваха всички - вече знаех какво ще последва...
- Мръсно копеле - Нено силно замахна и от носа на момчето рукна кръв като фонтан - ще крадеш, а?
- Нено, моля ти се, недей! - усетих как започна да ми прилошава.
Беше вече твърде късно - никой не можеше да го спре. Следващия удар беше с юмрук в лявото око, а после в устата, чух как зъбите на момчето силно изтракаха - секунди след това лицето му вече приличаше на къс кърваво месо. Почти като насън забелязах как бялата риза, с която е облечен Нено, бързо се покри с кървави пръски. Изтичах при него и го задърпах за ръкава:
- Спри, моля те! - почти не можех да дишам от уплаха.
- Остави ме! - дръпна се той и силно ритна момчето в корема. То се преви на две и бавно се свлече на земята.
- Олеле, майко, какво му направихте? - изпищя някаква жена на средна възраст. Беше застанала на вратата на най-близката до рецепцията стая, облечена с тъмно син пеньоар, под който се подаваше бяла нощница. На главата си имаше светло розови ролки, които подскачаха при всяко нейно движение.
- Марш веднага в стаята! - изсъска й през зъби Нено. Дишаше накъсано и шумно.
- Идиот - крещеше истерично тя - уби момчето! Викайте полиция!
- Ще млъкнеш ли, ма... - Нено остави момчето да лежи на земята и заплашително се приближи към нея.
Застанах между тях, с лице към жената и започнах леко да я побутвам към стаята.
- Много ви моля - приберете се вътре!
- Садист такъв - насочи тя обезумелият си поглед към Нено - извикай поне Бърза помощ!
- Само да сте звъннали някъде - ще ви изтрепя всичките, ей-й-й! - изкрещя той към нея и страшно се огледа наоколо.
- Ванче, какво става? - висок слаб мъж, със завързана около кръста хавлиена кърпа, хвана жената за ръка. Беше изскочил от банята без да има време да се подсуши - беше със силно зачервена кожа и от него обилно се стичаше вода.
- Господине, приберете съпругата си в стаята - казах му с твърд глас - и не предприемайте нищо. Ние ще се оправим... това е работа на охраната.
- Виж, бе, Кольо, пребиха момчето! - тя се помъчи да се освободи от ръката на мъжа си, но той я държеше здраво и насила я повлече към стаята.
- Що си толкова тъпа да се месиш - искаш и тебе ли да пребият? Бързо вътре! - каза й назидателно.
- Не ме дърпай, кретен мръсен... !
- Ти на кой ще викаш кретен, ма? - отекна оглушителен шум от плесница и вратата се затвори след тях.
- Отвори ми билярдната зала - обърна се Нено към мен - и гледай никой да не влиза там.
Извадих ключа от чекмеджето и тръгнах нагоре по стълбите. Нено хвана момчето за якето и го повлече по белия мрамор към залата на втория етаж. Отключих бързо, запалих осветлението, а после огледах кървавата диря, която беше останала след нас. Отново започна да ми причернява и усетих, че едвам се държа на краката си.
- Слизам долу - казах припряно, но Нено сякаш не ме чу. Видях как хвана един билярден стик и започна да го оглежда. Изскочих почти на бегом от залата и влязох в дневния бар, който се намираше точно срещу рецепцията. В този момент нечовешки писък огласи хотела...
- Какво става? - барманката Цура ме гледаше уплашено.
- Ужас, не питай - махнах с ръка - по-добре ми дай една цигара!
- Ама нали не пушиш? - подаде ми тя кутия "Дънхил".
- Вече пуша! - опитвах се да запаля цигарата с треперещи пръсти.
Тя хвана запалката, щракна и насочи огънчето към мен - поех дълбоко от острия дим и се закашлях. За момент ми се зави свят - не бях пушила почти от една година.
- Сипи и едно голямо уиски!
Отпих няколко глътки от парливата течност и по тялото ми се разля приятна топлина. Усещанията ми сякаш се притъпиха и за кратко се почувствах по-добре.
- Май му счупих крака! - Нено беше застанал на вратата на бара със стика в ръка.
- Леле! - хвана се за главата Цура.
- Сигурен ли си? - попитах с треперещ глас.
- Ударих го със стика по десния крак, уж не беше силно.... - ама не може да се изправи. Обаче нищо не признава, копелето, вече не знам какво да го правя!
- Нено, ами ако е станала грешка - обля ме ледена вълна - ако все пак сме се объркали?
- Каква грешка, бе - Нено отново побесня - за какво ще ми идва с фалшив паспорт?
- Какво се пенявиш, бе, Беля? - не бяхме усетили кога Мишо е влязъл в бара. Потупваше по рамото Нено, с когото бяха приятели от години и се усмихваше пиянски. Забелязах, че очите му са зачервени и полагаше известни усилия да се държи на краката си - явно беше прекалил с любимото си дванадесетгодишно питие.
- Ела с мен горе, брато, имам малко работа за теб! - зловещо каза Нено и тръгна да излиза от бара. Мишо го последва, олюлявайки се.
Отпуснах се със силна въздишка на един от кожените фотьойли и отново отпих няколко големи глътки уиски. Запалих втора цигара и се облегнах назад с притворени очи. Имах чувството, че кошмарът тепърва започва...
- Ще ми разкажеш ли сега какво става?- приседна на отсрещния фотьойл Цура.
Накратко й описах цялата история и тя поклати загрижено глава:
- Лошо, лошо - само да не направят по-голяма беля!
- Не мога да ги спра, Цуре - казах с въздишка - нали ги знаеш какви са...
Телефонът иззвъня и затичах да се обадя. Миг преди да вдигна слушалката - пред рецепцията се подхлъзнах на нещо мокро и щях да падна, но в последния момент успях да се задържа за мраморния плот. Погледнах в краката си и видях, че съм стъпила в голяма локва кръв. Острата й миризма почти ме зашемети и с мъка успях да сподавя желанието си да повърна:
- Хотел "Бор"... - нещо се беше забило в подметката ми, дръпнах го с пръсти и с ужас видях, че държа счупен зъб.
- Добър вечер - поздрави нежен женски глас - дали пристигна господинът, който имаше резервация за двеста и втора стая?
- Изчакайте да проверя - сърцето ми лудо започна да бие, като в същото време продължавах да се боря с отвращението от попилата по велура на обувките ми кръв. - Резервацията на името на Атанас Лазов ли е?
- Да.
- Господин Лазов се е настанил вече - казах с пресъхнала уста.
- Бихте ли ме свързали с него?
- Момент, моля! - натиснах бутона за свързване, като пренасочих разговора към стаята, замислих се за миг, а после хукнах към залата.
- Абе, ей, олигофрен такъв - говореше Нено през зъби, без да повишава тон - ти нас на луди ли ще ни правиш, бе?
Застанах пред вратата и предпазливо натиснах дръжката на бравата. Беше заключено. Почуках леко, но никой не ми отвори.
- Нищо не знам, нищо-о-о-о - чувах как реве момчето - за какви телевизори говорите?
- Ти ли не знаеш, бе, ти ли? - изрева изведнъж Нено, явно отново загубил самообладание.
- Беля, не викай, братче - вдигна целия хотел на главата си - заговори Мишо с ужасяващо спокоен глас - стига си го бил повече... А и той не заслужава това - виж го само колко е секси...
Почуках отново, този път по-силно:
- Нено, отворете...
- Готин пич - фъфлеше Мишо - и какъв задник има само!
- Не-е-е-е!
- Нено-о-о-о-о! - вече блъсках с всички сили по вратата.
- Беля, свали му гащите и го дръж да не шава много! - не вярвах на ушите си, но знаех, че Мишо не си поплюва.
- Моля ви се, недейте! - крещеше неистово момчето.
- Ще те спукам..., копеле мръсно! - дочух метален звук, явно разкопчаваше колана си - обаче преди това ще ми духаш!
- Чакайте...
- Къде да те чакам, бе, мършо - Мишо озверяваше с всяка изминала секунда - лапай го веднага! Лапай! Да видиш на мене как ми беше... толкова време... там.
- Цяла група сме! - каза момчето прегракнало.
- Какво-о-о-о?! - обади се Нено невярващо.
- Всичко ще ви разкажа, само не ме... недейте!
- Отворете - търсят го по телефона! - извиках аз.
- Къде? - Нено застана на вратата, а Мишо вдигна дънките си и започна да се закопчава.
- Пренасочих разговора към двеста и втора стая!
Двамата се спогледаха за миг, а после грабнаха стола, на който седеше момчето и го понесоха бързо към стаята.
- Отключено ли е? - попита задъхано Нено.
- Отключено е! - забелязах, че са го завързали около стола с тънък черен кабел, който силно се впиваше в китките. Направих усилие и погледнах лицето му - кръвта вече се беше съсирила, но едното око беше подуто и почти затворено.
- Внимавай сега какво ще им кажеш - изшептя Нено в ухото му - искам да ги викнеш да дойдат тук - всичките! Иначе...
- Ще ги викна...
- И умната, ей, че нали знаеш! - намеси се Мишо.
Отворих вратата на стаята и се насочих към телефона, който звънеше пронизително. Вдигнах слушалката и я подадох на момчето.
- И да не звучиш като умрял, ей! - предупреди го преди това Нено и се обърна към мен:
- Слез долу и бъди нащрек. И извади пистолета от касата - нали имаш ключ от там?
- Имам...
- И още нещо - Нено ме дръпна малко настрана - обади се на Богдан и му кажи да дойде възможно най-бързо заедно с момчетата. Имаш ли му номера на мобифона?
- Той спомена миналата седмица, че са му го откраднали, но ще се обадя на Ники. Той ще уреди всичко.
- Добро момиче - похвали ме Нено с усмивка - слизай долу и се пази.
- Ама, Нено... - почувствах как ме облива гореща вълна.
- Да?
- Страх ме е!
- Знам - каза загрижено той - и мене ме е страх. Затова нека пистолета да е при теб, но да знаеш, че е зареден!
- За какво ми е? - мозъкът ми сякаш отказваше да възприеме чутото.
- За всеки случай! - усмихна ми се успокоително, но видях страха в очите му.
Слязох на рецепцията и отворих голямата метална, боядисана в черно каса. Бръкнах вътре и напипах пистолета - беше студен и от ледения му допир ме полазиха тръпки. Извадих го и го огледах внимателно, като се стараех да не докосвам спусъка, а после го оставих на табуретката до стола ми. Обадих се на Ники - един от главните членове на бойната група и бивш охранител на хотела, а после влязох в малката баня до рецепцията и дълго мих със сапун ръцете и лицето си. Изгарях от желание да се пъхна под душа, но нямаше време. Огледах се в огледалото и видях, че блузата и елечето ми са изцапани с кръв. Влязох в стаята, отворих гардероба и извадих бледо лилав анцуг шушляков и бели маратонки - дрехите, които носех през почивните дни, когато оставах в хотела. Преоблякох се набързо, като напъхах униформата в голям прозрачен найлонов плик. Огледах изпитателно обувките - кръвта по тях беше засъхнала и велурът изглеждаше набръчкан. Дори мисълта да ги нося отново ми беше неприятна, затова без колебание се приближих до кофата с боклук и ги пуснах вътре. "Какво пък толкова - помислих си успокояващо - и без това при прането щяха съвсем да се скапят."
Напълних една кофа с вода, сипах обилно препарат и започнах да мия кръвта във фоайето. Беше толкова много, че се наложи на няколко пъти да пера парцала и да сменям водата, докато най-накрая белият мрамор заблестя от чистота.
Погледнах часовника - наближаваше полунощ. Почти се строполих върху въртящия се стол и запалих поредната цигара - вече не ги броях, а и сега това беше най-малката ми грижа.
Нено бавно слезе по стълбите, леко отвори вратата, която водеше към рецепцията, влезе и седна до мен. Взе пистолета от табуретката, внимателно го огледа и отново го остави там, а после измъкна от кутията една цигара и започна да я върти между пръстите си. Изглеждаше унил и уморен, движенията му бяха забавени и в същото време - нервни. Мълча няколко минути, а после погледна към мен:
- Ще дойдат ли момчетата?
- Ники каза, че веднага ще тръгнат и до час ще бъдат тук! - отново погледнах към часовника.
- Май нямаше нужда да ги викаме - с Мишо щяхме сами да се справим! - Нено измъкна от джоба на панталона си кибрит, запали една клечка и дълго се взира в пламъка й.
- Какво ви каза момчето? - не се стърпях аз.
- Хм - огънят докосна пръстите му и той хвърли клечката на земята - какво каза ли...
Облегна се на мраморния плот, подпря с ръка глава и се усмихна леко иронично:
- Можеш ли да предположиш? - поклатих отрицателно глава и той продължи:
- Просто не е за вярване. Момчетата са студенти в Духовната академия - група от около десетина човека.
- Стига, бе - възкликнах учудено - бъзикаш ли ме?
- Не, говоря сериозно - каза уморено той - след малко ще дойдат трима от тях, останалите отишли на друга "акция". Занимават се с кражби от няколко години и така се издържат - повечето от тях са от провинцията и родителите им нямали възможност да им дават кинти...
- Това не е оправдание - казах възмутено - още повече, че това са хора, които учат не къде да е... направо не ми го побира ума.
- Права си, така е - Нено най-после запали цигарата, дълбоко пое от острия й дим и присви очи, - на всичкото отгоре са планирали да откраднат от нас десет телевизора...
- Защо пък точно десет?
- Ами един от тях, вече порядъчно забогатял, взел под наем едно хотелче, на около петнадесетина километра от тук. Искал да оборудва с телевизори всички стаи - точно десет на брой! - Нено ядосано наблегна на думата "точно" и отново дръпна силно от цигарата.
- Леле, колко са нагли само!
- Нагли са... - Нено сви ръката си в юмрук и започна да оглежда кокалчетата си - но не знаят с кого си имат работа. Тази нощ ще разбием канала им...
Входната врата се отвори с трясък и в хотела нахлуха Богдан и Николай - дишаха задъхано и шумно, а връхните им дрехи бяха покрити със сняг.
- Навреме ли сме? - избоботи с плътния си бас Богдан, докато изтърсваше полепналите мокри снежинки от дългата си коса.
- Тъй вярно! - докладва по войнишки Нено и козирува. Прякорът на Богдан беше Командоса и момчетата от групата винаги го посрещаха по този начин - беше нещо като ритуал, който изпълняваха преди акция.
- Закъсахме с колата на около два километра от тук и с Колеца дойдохме на бегом - не можеше да успокои дишането си Командоса - оффф, направо ми изскочиха всички фасове!
- Само двамата ли сте? - попита Нено, докато се ръкуваше с Ники.
- Не, Коце и Пецата останаха да бутат, а Маргина се опитва да запали! - Ники ме погледна усмихнато и ми намигна.
- Ама как се въртяхме с тоя баварец по пътя - направо не е истина! Сега така ми се ще да вкарам нещо шотландско! - събличайки якето си, Командоса жадно насочи поглед към бара, а после погледна към Нено и учудено възкликна:
- К'ва е тая кръв по тебе, бе, да не си утрепал някой?
- Не сте ли с вериги? - Нено се огледа в огледалото срещу рецепцията, а после изсумтя недоволно:
- Леле, това копеле ми е съсипало ризата!
- Нямаше време за вериги, Беля, нали трябваше веднага да дойдем? - Командоса пъхна ръка под пуловера си и гръмогласно изрева:
- Мама му стара, забравил съм да си сложа жилетката!
- Споко, братле, нали знаеш, че... - започна Нено с усмивка
- Смъртта настъпва винаги в края на живота... - довърши през смях станалата вече култова фраза Командоса. Винаги, когато бяха притеснени от нещо, използваха този лаф. Беше го измислил Маргина по време на един зверски запой, малко след убийството на бившия шеф на групата - Анто.
- Мразя жилетките - Нено съблече ризата си и остана гол до кръста - а и няма да ми помогне, ако тръгнат да ме целят в "десятката". Аз се качвам до стаята да си облека нещо, а вие ме чакайте в бара - след малко ще ви разясня ситуацията - небрежно тръгна по стълбите той.
- К'ви са тези мускули, дето си ги направил, бе Беля? - подвикна след него Командоса.
- Помпам здраво, брато, к'во да правя по цял ден в тая гора? - отговори Нено и с лека усмивка поклати глава.
С привидно ленива походка Командоса се отправи към бара, през голямата панорамна витрина видях как Цура се засуети около него и пъргаво свали от най-горния рафт бутилка с уиски. С обигран жест я отвори, напълни почти до горе голямата кристална чаша и пусна вътре няколко кубчета лед. Богдан се облегна на плота, отпи солидна глътка и запали малка кафява пура, като в същото време не откъсваше поглед от рецепцията.
- Никакво внимание не ми обръщаш! - Ники се беше облегнал на една от колоните срещу рецепцията и се усмихваше леко смутено.
- Извинявай, ама направо съм шашната... - пъхнах в устата си поредната цигара и започнах да ровя в джобовете на анцуга за запалка.
- Заповядай - поднесе ми огънче той, а после пъхна в ръцете ми сребриста запалка - за тебе е...
- Благодаря ти - загледах с възхищение красивата вещ - страхотна е! Не съм виждала такава...
- Видях я в един антикварен магазин в Германия - Ники приглади с длан мократа си тъмна коса - и си помислих, че може да ти хареса. Уникат.
- Ники, не мога да я приема! - с категоричен жест оставих запалката на плота.
- Защо да не можеш - побутна я той настойчиво към мен - не ти ли харесва?
- Много е хубава, но... - спрях на средата на изречението и не знаех как да продължа.
- Защото е скъпа ли - той постепенно повишаваше тон - или смяташ, че 300 - 400 марки са проблем за мен? Нали съм ти казвал, че...
- Знам какво си ми казвал - прекъснах го, защото усетих, че започвам да се изчервявам - просто няма да я взема!
- Заради оня, нали? - не отговорих нищо и той продължи - значи още си с него...
- Не съм обещавала обратното! - усетих, че се ядосвам.
- Не я искаш, а? - той хвана запалката и започна съсредоточено да я разглежда. Забелязах как мускулчетата около устата му нервно потръпват.
- Ники, нали сме говорили вече няколко пъти по въпроса - заговорих успокоително - обясних ти, че...
- Значи не я искаш? - настойчиво повтори, прекъсвайки ме.
- Не...
- Добре тогава - той влезе при мен и ме хвана доста грубо за ръката - ела навън да ти покажа нещо!
- Пусни ме! - започнах да се дърпам аз.
- Ела навън! - разбрах, че е безсмислено да се съпротивлявам, а и знаех, че няма да ми направи нищо лошо, затова кимнах с глава и го последвах.
Дъхът ми почти секна от снежната буря, с която ни посрещна зимната нощ. Бръснещият вятър сякаш проникваше в костите ми през лекия шушляк, а Николай продължаваше силно да стиска ръката ми малко над лакътя - вече ме болеше, но не казах нищо.
- Виж сега какво ще се случи с подаръка ти! - умишлено наблегна на последната дума, а после със силен замах запрати запалката надолу по склона - тя изхвърча и меко тупна между боровете. Той остана неподвижен за миг, а после рязко се обърна и влезе в хотела. Снежинките, носени от силния вятър, влизаха в очите ми, погледа ми се беше замъглил и вече с мъка сдържах сълзите си.
Понечих да се прибера вътре, но шум от буксуваща по нанагорнището кола привлече вниманието ми. Предпазливо направих няколко крачки върху покритата с мек сняг тераса, като внимателно се хванах за дървения парапет и погледнах, доколкото ми позволяваше бледата светлина от уличната лампа, в посоката, от която идваше звукът. Сребриста западна кола беше спряла приблизително на триста метра от паркинга, шофьорът силно даваше газ, а гумите се въртяха на празни обороти в снежната пряспа.
Влязох в хотела, като преди това внимателно изтупах пред вратата полепналия по маратонките сняг. Ники седеше на фотьойла пред рецепцията, обхванал с ръце главата си. Минах покрай него, без да кажа нищо и влязох в бара. Цура наливаше вече втора чаша уиски на Командоса, а той разсеяно ровеше в малката, пълна с пържени фъстъци, чинийка.
- Май момчетата пак закъсаха - казах загрижено.
- Къде? - Командоса вдигна учудено глава.
- Почти пред хотела са, но не могат да стигнат до паркинга.
Командоса се изправи и се протегна:
- С едно черно БМВ, нали?
- Не - гласът ми вече леко трепереше - колата е сребриста...
- Това не са те! - Богдан моментално се стегна, от леността му не остана следа - вече приличаше на хищник, готов за нападение. Стисна зъби, докато вадеше пистолета - забелязах, че лявото му око започна леко да потрепва. С няколко скока излезе от бара и се втурна към Николай, през стъклото видях как и той извади пистолета си, а после ми махна с ръка да отида при него. Седях като закована, без да знам как да реагирам - погледнах към Цура, тя повдигна уплашено рамене, а после бавно се отпусна на стола зад бар плота. Николай се показа на вратата:
- Трябва да ги посрещнеш на рецепцията - заговори бързо той и отново ме хвана за ръката, - ние с Боби ще се скрием в твоята стая.
Кимнах с глава и той тихо добави:
- Извинявай... не знам защо направих така преди малко!
- Няма нищо... - промърморих едва чуто, освободих ръката си и тръгнах към рецепцията.
- Дръж се нормално и не показвай, че си уплашена - започна да ме инструктира с леко приповдигнат тон, докато вървеше редом с мен - опитвай се да се усмихваш, докато ги настаняваш. Не трябва да заподозрат нищо, иначе може...
Погледнах го тревожно и той небрежно продължи:
- Всичко може да стане...
- Добре... - вече бях на рецепцията и си поех дълбоко въздух.
- И ако се наложи - използвай го! - кимна той към пистолета на табуретката, а после внимателно ме погледна и добави загрижено:
- И се пази! А ние ще изчакаме малко, за да се уверим, че наистина са те... - Николай изчезна зад боядисаната в бяло врата.
В този момент погледът ми попадна върху заглавието на книгата, която донесох сутринта. Затворих очи, докоснах хладния метал на пистолета до мен и мислено се помолих утрото да настъпи...
Следва продължение.