автор: victo

Стига ми малкото което имам.
Неговата снимка в джоба,
обичта.
Това, че мога да дарявам
в любовта.
Но не искам да се примирявам
с глупостта.
За глътка въздух се преборвам
всеки ден.
Прощавам лесно и мисля,
че навреме, от сърце..
Пулса в ушите заглушавам,
не ми е трудно, или просто
го забравям..
Избягвам планетарни сблъсъци,
лавирам.
На чужди погледи издържам
със достойнство.
Умело излизам от налягащото
безпокойство.
Не се приемам и за неудачник,
макар да знам-опасно е
да се поглеждам отстрани.
Приемам се като филия,
не и лакомство,
понеже не ми е присъщ
излишъка
в всичките му форми и изяви.
Спокойна съм от мисълта,
че все още мога да избягам,
че всяка сцена има кулоари...