автор: batteria

Стиховете ми са болни от тиф,
през 13-ото столетие изкараха чумата,
уж заградих черепа си с огън,
да ги опазя,
но...
Преди това,
четири столетия по-рано
имаше страшен глад,
едва ги опазих от анемия,
ядоха трева, корени
и облизваха тялото на бял кон.
А преди това,
през столетие под номер три,
император Константин нареди
да си сменят вярата,
и те забегнаха на юг,
там комари ги хапаха,
отровиха им кръвта...
Преди това -
400 години преди Христа
стиховете ми изкараха
заушка,
ще останат стерилни,
няма да ставам баба,
няма да ми родят други ситни
стихчета.
После,
в началото на 20-ти век
заболяха от СПИН,
докато един
пееше за вечността,
после той умря,
пък стиховете отидоха доброволци
и бяха в Ирак,
преди туй Виетнам,
биха се на страната на Пол Пот в Камбоджа,
и това още по времето, когато
Марлон Брандо събираше камъчета
край дългите и прашни гари.
Надишаха се на напалм,
на пустинна буря,
на мъгла...
Заболяха от карцином
после.
И екстази пиха,
джин,
успокоителни,
записаха се на курсове по актьорско майсторство,
а после една камериерка ги намери с прерязани вени
и то тъкмо, когато трябваше да имат среща с един застрелян президент.
И днес аз събирам в тази шапка монети за погребение.
Господине, пазете си стиховете,
и проверете за дупки джобовете си.