Страхувам се от смъртта. Винаги съм се страхувал. Още откак съм осъзнал идеята за смъртта. А това значи почти цял живот.
Като дете се страхувах за себе си и донякъде за родителите си. Сега се страхувам повече за моите деца. Най-страшното ми опасение е, че ще преживея тяхната смърт. И че ще ми се наложи да живея по-нататък живота си с болката и вината от загубата. Цял живот се подготвям за това и в същото време се надявам да ме отмине. Мен и децата ми. Ако не мен, то поне тях. Какво да се прави, не съм далеч от животните. Подплашено жертвоготовно двуного, без пера, което се опитва да отвлече хищника от гнездото си. Приемам с безизразно смирение участта си. С привидно спокойно изражение, но с треперещо сърце, залагам на карта моята смърт в замяна на няколко мига живот за тях.
Непрекъснато ме преследва кошмара на внезапната болезнена смърт. Изпитвам ужас от такава. Катастрофа, блъскане от кола, срутване на сграда, земетресение, удавяне, пожар, убийство, все примери за ужасна смърт. Грозна смърт. Всъщност май повече се страхувам от болката отколкото от смъртта. Защото какво е смъртта? Нищо, потъване в небитието, заспиване. Смъртта е различна от съня само по събуждането. Защо тогава да е толкова страшна? Така се успокоявам понякога.
Смъртта е най-достоверното доказателство за несъществуването на Бог. Ако Бог съществуваше, щеше да отмени смъртта. Той обаче не го прави. Нещо повече, всичко в този свят е подвластно на смъртта. Смъртта обезмисля съществуването на всичко. На самия живот, на неживата материя, на вселената изобщо. Какъв е смисълът, ако всичко това е кратковременно и някой ден ще умре? А с него и всички щастливи илюзии за Бог, добро, справедливост и разум.
А болката е всесилна и непобедима. Поне така ни се струва когато ни боли истински. Готови сме да сменим болката за живота си. Тя е вътре в нас, не идва от другаде. Уж сме малки, а болката в нас е огромна. Чудно къде се е побрала? Като дух в бутилка е. Ако излезе на воля, има свойството да се разширява неограничено и да обема цялото свободно пространство. През другото време тихо живурка в колибката си, някъде вътре в ума ни, в нервите, може би и в душата ни. Привидно спи, но е нащрек и кротко чака момента, в който да ни сграбчи. Болката е мъдра. Поучителна. Уроците й се помнят.
Животът е чудното отроче на тази заплашителна менажерия. Направен е от страхове, смърт и болка, а е хубав. Дори да е грозен, сакат и нищожен, пак ни е скъп. Лесно се влюбваме в него. Всъщност обичаме си го по рождение. Нехаем за чуждия, но обичаме своя. И го живеем сякаш е вечен. Какво да се прави, животни сме си. Живеем в мига. Наслаждаваме се. Примати с щипка разум в черепната кутия, които пируват.