автор: Anton_Fotev

Огънят на познанието обхваща тялото и чувствата, мислите и волята, мечтите и спомените! Обгръща самото ни присъствие в този крехък и неустойчив свят на мимолетни образи и преминаващи сенки.

Вътрешният огън ни превръща в онова, което винаги е трябвало да бъдем - всяка от крачките ни ражда гръмотевична буря, всеки наш поглед разтърсва сърцето на
реалността, мислите ни могат да обрънат стрелите на времето и -и да отронят Създателя от неговата Абсолютна Отправна Точка

А най- голямото чудо е да осъзнаеш целия си живот, всички свои размисли, постъпки, неволи и радости. Всичко което си бил - от предпоследното си вдишване до онези загадъчни и синково-алени мигове, в които си се появил.

Анна достигна именно този момент от своето гръмотевично събуждане, този миг от личната си съдба - мига, в който видя баща си през очите на майка си и него през нейните. Близо.. в единение, в творчески безумен порив, в прегръдката на огън и лед, на жажда и щедрост, на тела, сърца, ръце, очи и взаимнопоглъщаща мисъл!

...........................

Тя беше невинно цвете от градините на сладострастието. Тя си играеше с огледалцето, опитвайки се да му прави слънчеви зайчета въпреки небето от полюшваща се коприна над главите им.
Тя го примами да се обърне през рамо и да я погали по гънката на кръста. После да продължи с върха на пръстите си нагоре по гръбнака й, получавайки за награда чувствено мъркане и отъркване с нослето й в бузата му.

В очите й вселената се превръщаше в тъмни кладенци на желанието, в обещание за розова смърт, в усмивка и вечност. Тя притегли главата му към млечните хълмове на гърдите си и се усмихна невидимо на порива му към безкрая на женското й присъствие. Позволи му да я докосва и възбужда, да я целува и да се слива с нея - отново, отново и отново. Предизвикваше го и го контролираше, увличаше го и омоламощаваше с изкуството и спокойствието си на самка.

Постепенно Баща й отпадаше, усмивката на Майка й ставаше все по - хитруваща, ласките им все по- бавни, чувстени и нежни. Целувки замениха първичния взаимен порив, деликатни преплитания на крайниците, плъзгане на кожа в кожа, докосвания с устни по слабините й, облите колене, изящтните стъпълца, мъничките пръстчета на нозете й. Остави се на растящото усещане, че е част от нея, че е късче загубена навеки плът, получила върховнота привилегия да се завърне в бленуваната цялост на живота.

---------------------------------------------

Слънцето се виждаше като неясен, тежък жълт диск отвъд повърхността от рисувана коприна, вълнообразно гънеща се над откритите беседки и палми, над водопадите от балдахини и завеси, прегръщащи огромните люлки-легла, пръснати в съзнателен хаос из градините на сладострастието в Димлар.

Слънцето беше пропадащата зад хоризонта душа на пустинния ден, угасващия поглед на Бог, спускащия се над потъналата в жега земя пламтящ юмрук от светлина.

Слънцето - огнен перчем върху челото на залеза, алена корона върху темето на дюните, кървавочервено течно присъствие на въздуха, изпиван от гърдите на уморените им тела.

Майка й облегна глава на рамото му, а Баща й внимателно поднесе чаша сома към устните й. Наблюдаваше я с умопомрачителна жажда към самата нея, наблюдаваше я с меланхолична усмивка как целува с устни ръба на чашата му.

Тя го погали по бузата. Погледна го в очите, прободе мълчанието между тях, тишината на заспиващата и събуждаща се пустиня:
- За какво си мислиш докато ме любиш?
- За теб.
- А сега?
- За бебета. За много бебета. Наши... едно поне....
- Ооо, миличък, ела, ела тук - тя се опита да го притегли към себе си с почти майчинска прегръдка, провокирайки съпротивата му. Сборичкаха се той й се остави да го събори по гръб....

Именно в този миг съзнанието на Анна се взривяваше, събирайки лицето на Баща си, видяно през нейните очи и лицето на Майка й, видяно през неговите - в единство от изначален тласък и лепкава мокра тъмнина, в единство от агония, покой и бавно узряващо предчувствие, в единство от движение и безкрайна чувтвена неподвижност.

.......................................................

Луната - безмълвния грохот на кръвта, кипежа на древните спомени, пличкащи се във вените, алчостта за безграничното, безкрайното, невъзможното

Луната - сърцето на неизразимото, порив и сълзи, смърт и живот, похот и безразличие, щедрост и слепота.

Луната - блестящата зеница на нощта, усмивката на мрака, желанието на вечността.