автор: Methodius

Сонет от Джон Кийтс, 1817

-------------------------------
О, самота! Щом речено е, с теб ще обитавам!...
Нека не и посред свъсените сгради, струпани накуп в неразбория.
Изкачиш ли с мен природната обсерватория -
отдето долчинката, склоновете, все потънали в цветя,
рекичката вълниста, чиста, са като на длан, -
аз бденията ти ще отморя край дървеса-обители.
Елен там с бързолетен скок подплашва дивата пчела
изпод камбанката на напръстничето...
Макар че в радост ще рисувам пъстри сцени с теб,
беседа сладка на невинен ум,
чиито думи образи са на най-фини мисли,
и че би доволствал в туй божествен дух дори,
то по човешки преблажено би било, ако
две родствени души възходеха при твоите селения.

(O Solitude! if I must with thee dwell,
Let it not be among the jumbled heap
Of murky buildings; climb with me the steep, -
Nature's observatory - whence the dell,
Its flowery slopes, its river's crystal swell,
May seem a span; let me thy vigils keep
'Mongst boughs pavillion'd, where the deer's swift leap
Startles the wild bee from the fox-glove bell.
But though I'll gladly trace these scenes with thee,
Yet the sweet converse of an innocent mind,
Whose words are images of thoughts refin'd,
Is my soul's pleasure; and it sure must be
Almost the highest bliss of human-kind,
When to thy haunts two kindred spirits flee.

John Keats, 1817)