автор: Obgru6tane

Той няма да й даде от топлината си. Няма да премине бариери, чието съществуване сам е избрал. Ще остане там, недосегаем и желан, с всичкото си съвършенство, с всичките си бои и дарования. Приластителя на смъртната красота, любовникът на вечността. Единствен той е, по своята жестокост към нея и към всяка предишна. Та нима не облада сам той младостта и телата им, не разсъблече свенливостта им и не даде и друго име на платната си. Прекарваше дните си с обекта пред статива, със средството в леглото си, но така и не намери трето название за тях. И те, обекти, средство или просто жени, рисувани или любени, любени и рисувани, влизаха и излизаха в артистичния бит на Твореца, за да си останат пак същите - нестоплени и непознали тайната на таланта.
И ето, че и тя напусна ателието и спалнята, малко по-специална, малко попремръзнала и наново сама. Той имаше много от своите си тайни, а не поиска нищо да сподели с нея. Дари на поредната "просто жена" галеното "муза", остави боите си да й направят някой и друг комплимент и увековачи един абзац от живота й на платното, ала в мислите и чувствата си май въобще не я допусна, за да й даде шанс да остави следа от себе си и там. И тя се качи в асансъора, осъзнала, че отново сбъркала е, слезе от асансъора седем етажа по-надолу, спомнила си самотата на образа от огледалото, и излезе от сградата, за да продължи по лабиринтите на объркания си живот, в търсене на Своето момче. А в едно омацано с бои таванско помещение един Творец търсеше място за поредната си картина, с мислите за която тая нощ щеше да плаче в съня си. И той за разлика от нея нямаше да открие Своята. Беше избрал алтернативния вариант.
Сутрин се събуждаше, погален от слънце, фон в картината на живота му. Но нищо повече. Разхождаше се по глъчните улици, а хората, объркани от динамичната самота на живота си, се лутаха по пътищата към Нещото. За него те бяха форми и цветове. Нищо повече. И разперените чадъри, с капчиците дъждовна свежест, които мокреха мантото му… Сякаш не влажни следи оставяха по него, а петна акрилна боя… Защото целият този свят в очите му се отразяваше като картина на художник аматьор. В нея той не откриваше хармония. Нито нещо повече. Тоя свят въобще не го привличаше. Префучаваше като фигура с неясни очертания през него и с неприятна гримаса си спомняше времето, когато бе част от него… В ония години той още не знаеше, че боите и четката го бяха избрали за себе си. Приличен на всички други простосмъртни, и той бродеше по такива едни улици. Една огромна енергия се таеше в него, куп неясни идеи, предвещаващи раждането на гения, изпълваха съществото му… Нещо неясно се случваше с него, способно да обгърне целия свят, да дарява фантазии и да заживее вечно в проявленията си. …Ала не откри Единствената, за да сподели топлината си с нейната, за да й подари тихата красота на своята уникалност и открие признанието в очите и… Проблемът бе в същия тоя свят, в който я търсеше. Той - светът, отдавна се бе примирил и привикнал със самотата си. За разлика от онзи млад човек, който една сутрин застана пред статива, за да създаде една различна - чисто негова си вселена. Образи на покоя - откритото призвание, там, където се роди Тя - грация и покровителка... А с нея се роди и Творецът.
А от другата страна на същият статив се изреждаха "просто жените". Красиви лица се усмихваха в ателието му, а после прикриваха сълзите си на излизане. И все пак те бяха едни полезни обекти, всяка една от тях бе рисувана с любовта към Единствената и докосвана с фантазиите за Единствената. И ако те наистина оставаха нестоплени, то ще да е било, защото картините, в които се бяха родили, бяха чужди. А Творецът се страхуваше да бъде увековечен като един самотен мъж в нечие чуждо платно до една самотна жена. И той отказа да почувства красотата на чуждите образи. Според човеците, то бе от страх да не се окажат по-гениални от неговите. Но те грешаха. Както един път се случи да сгреши и той.
…Тя влезе в ателието му, предизвикала творческия интерес към външността си на обект. Като всяка друга. Съблече се зад кокетното параванче, а той се загледа с любопитството на мъжа в сянката и на стената. Както всеки друг път. И тя зае мястото си пред статива му. И тя изслуша и изпълни наставленията му… Но когато плащът и се свлече на земята, оголвайки една мраморна плът, Творецът не откри руменина по страните й. Нито помен от свянa на разкрилото се момиче, нито следа от ранимостта на чакащата отзив жена имаше в нея. Гола, но не съвсем, спокойна… и не съвсем. И ето, че в онова ателие, между ония двама души, в оня точно миг, бариерите бяха станали две. И когато четката му заигра по гръдта на платното, изпод нея се роди образът на една различна мадона - жената, прикрила страхове и емоции дълбоко в себе си. Там, където навярно с ласки приютяваше фантазиите си, за да им даде живот в един чисто нейн си свят. Творецът разбра всичко това за мигове - и преди беше виждал същия този стъклен поглед. Защото в нея той откри себеподобна. И я нарисува точно такава - самотна.
Същата нощ след разменено удоволствие на порции, той заспа със спокойствието на разкрилия се човек. В съня си я наричаше Единствена, подари й вдъхновение и маслени фантазии. Но когато се събуди, на свой ред той се бе превърнал в средство. Тя на него не бе подарила сънищата си, каквото му бе дала - то бе достатъчно, и беше време да тръгва, за да установи същата дистанция със някого друг. Защото нейната бариера все още стоеше непокътната, той не бе видял какво има зад нея. И тогава се осъзна влюбен в някоя, която реално не познаваше. Влюбен в някоя, която смело бе оприличил със себе си. А всъщност - влюбенн в самата приликата. В един автопортрет. Малко попремръзнал след нощ като средство, той не бе загубил самотата си. Напротив - бе докоснал нечия друга в междинното пространство между двата свята на двама доброволни изгнанници.
В това се състоеше трагедията на чуждите картини, която простосмъртните така и не разбираха - те бяха прототип на нечий чужд и очужден гений. И той не поиска повече огледала - образът, за разлика от романтиката на проявленията му, бе пропит със същата тиха трагедия… Трагедията на малката вместимост на малкото ателие.
А много бели платна чакаха да загубят девствеността си... Затова Творецът се постара скоро да започне нова картина. И нарисува още много мадони. Самотни - може би, но винаги и преди всичко - търсещи. В оная - голямата, общата картина, която все пак умееше да наранява. Дали с бездарието на композицията си, дали защото и тя дори се страхуваше от чуждата гениалност.
Понякога той не можеше да заспи. Обвиняваше за това ръсещите се капчици акрилна боя или пък голямата кръгла палитра, изглеждаща по-нещастна и от целия свят, над когото отразяваше нечии чужди лъчи. Ала не те носеха вината, когато Творецът се свиваше пред картините си с притворени очи. Това бе мъката на един различен човек, който даваше ново име на гениалността, създавайки поради нуждата от ласка. Това бе мъката на един неразбран човек, останал сам и самотен зад собствените си бариери. Това бе мъката на един избраник, който бягаше от предопределената самота на простосмъртен в една друга, малко по-артистична, малко по-отчаяна и не по-малко разяждаща самота. Всъщност… това бе Мъката на Твореца.