автор: skullfile

Страх ме е. Страх ме е от всичко, което се случва около мен. Светът е прогизнал от болка и омраза. Не е и никога не е бил красиво място, дори не и в мечтите ни. Застлан от килим от гняв и неравенство, светът изсмуква всеки неспособен да се защитава от него; превръща го в прах и плът, без съзнание и гордост. Краде всичко свято, което е успяло все още да се съхрани по някакъв начин. Където се губи човешката реалност започва да тече истината.
Страх ме е от бъдещето, страх ме е от миналото. Настоящето е без значение. Много по-лесно е да осъзнаеш в мига, че умираш, отколкото да го предчувстваш и знаеш, че някой ден това и на теб ще се случи. Страх ме е от хората. Страх ме е от тяхната безчувственост, тяхната проницателност и вяра. Много пъти ми се е случвало да стоя на балкона, гледайки звездите, гледайки светещите, мъждукащи прозорчета на блоковете около мен, осъзнавайки зверовете, които се крият зад тях. Звездите са далечни, недостижими, те са мечтани и свещени. Не и хората. Те са стоманените челюсти на реалността. Не те атакуват изведнъж, карат те да осъзнаваш лека полека мрака, в който си загърнат, леко ти натрапват безпомощността, в която си изпаднал, гризат от тялото ти с усмивка. Страх ме е от истината, страх ме е от времето, страх ме е от себе си. Страх ме е. Някак си подсъзнателно и болно осъзнавам своето страдание, моята гордост се свива, брадичката ми се накланя надолу, превръщам се в старец, борещ се с своята утопия, опитвайки се да избяга отново в света на илюзиите си. Но веднъж минеш ли през вратата, навън от мечтите си, тя остава затворена завинаги за теб. Няма връщане назад. Истината те удря направо в лицето, шут, който разбива на парчета най-съкровените ти мисли, разпилява ги върху килима от милиарди гневни мозъци, които те хапят и гризат от съзнанието ти. Страх ме е от чуждата невеж, страх ме е за близките ми, за хората, които обичам, опасявам се че някой ден ще ги нараня, както всеки ден те нараняват мен. И въпреки всичко, продължавам да стоя колкото се мога изпънат пред урагана на реалността. Нека ме брули, аз отстоявам позицията си, боря се срещу себе си. Не искам да бъда герой, нека бъда забравен, само се моля аз да не забравя хората, на които държа. Страх ме е от спомените. Те са паразит, които бяга от съзнанието си, криво огледало на мечтите. Нима полудявам или осъзнавам истината. Боли. Страхът те кара да осъзнаеш болката, болката те кара да осъзнаеш страданието, а то - реалността. Е нека споделя, че реалността направо ме прониза. А къде е любовта? Страх ме е от незнанието.

Забележка:  Това съчинение беше публикувано във в. "Труд" на 30май, навръх рождения ми ден, за което много се зарадвах, като се има предвид, че не го очаквах. Няма смисъл да давам анонс, защото би ми било доста трудно, не искам да звучи самохвално, но просто едва ли бих успял да анонсирам емоционално произведение. Ако искате да придобиете пълна представа го прочетете, не е дълго.