(от цикъла "Приказки от Япония")
Преди много много години, някъде там, в планините на Япония, живеел мъж на име Такеши. В подножието на планината се разбивали морските вълни, а върховете й достигали небесата.
По цял ден Такеши събирал дърва за огрев и ги продавал на пазара в близкия град. В минутите на отдих обичал да наблюдава полета на белите жерави, които живеели наоколо. Грациозно разперили криле, те се издигали високо високо и изчезвали в необятното небе. Наслаждавал се на волния им полет. Издигали се и се спускали носени от въздушните течения. Вперил поглед в тях, имал чувството, че усеща какво означава да летиш на воля, да се докоснеш до висините, да се носиш над безбрежния океан.
Това се случило през един зимен ден. Такеши се връщал превит под тежестта на голям наръч дърва. Бил много изморен и бързал да се прибере, да запали огъня в огнището и да изпие чаша топъл чай. Но като минавал покрай големия храст до тресавището дочул плач. Спрял се и ясно чул как някой стене от болка. Не можел да отмине. Неговото милозливо сърце не би му простило да остави някого в беда. Огледал се и видял, че това не е човек, а жерав.
"Може би е един от тези, които живеят наоколо." - помислил си той.
Бързо оставил дървата и се притекъл на помощ. Жеравът го гледал с умоляващи очи. Краката му са се уплели в жилавата блатна трева, а единственият резултат от битката му за освобождаване била лоша рана под едното му крило. Бил обречен да умре от студ и глад. Такеши извадил брадвата си и много внимателно разсякъл тревата, така че да освободи бедната птица от коварния плен. Почистил и превързал раната. Жеравът бил свободен! Изправил се пред Такеши и направил дълбок поклон с грациозната си дълга шия. Мъжът се просълзил от умиление. Никога не се е чувствал толкова щастлив. Птицата разперила красивите си криле и полетяла волна към небесата.
Ръцете на Такеши били премръзнали и едва вдигнал тежкия товар на гърба си. Смрачило се. Имало още много път до бедната му къщурка, но сърцето му било изпълнено с радост, че е успял да спаси един живот
Като наближил дома си, с очудване видял, че коминът пуши и прозорчето му свети. Отворил вратата и усетил приятния мирис на токущо сварен ориз. На масата го очаквала чаша топъл чай.
Не можел да повярва на очите си. Кой е направил всичко това ? Огледал се и забелязал красиво момиче в бяло кимоно и дълги черни коси да стои в ъгъла на стаята. Щом погледите им се срещнали, тя му обяснила, че се е загубила в тъмната нощ. Видяла къщичката, почукала и след като никой не й отговорил, се решила да влезе и да почака завръщането на стопанина й. Попитала го дали е съгласен да пренощува тук.
Такеши нямал нищо против. Живеел сам и за това с удоволствие й предоставил стаята за гости.
Навечеряли се и седнали до огъня да си поговорят. Разказал й, че този ден е щастлив за него, защото успял да помогне на една птица в беда. Споделил, че в самотните си дни най-голямо удоволствие изпитвал да наблюдава полета на белите жерави и че е помогнал на един от тях. Разказал й за трогателната му благодарност, как преди да отлети птицата го погледнала и направила дълбок поклон.
Момичето слушало силно развълнувания Такеши и някак странно се усмихвало, но той дори и не забелязал това.
"А ти как се казваш ? Накъде си тръгнала в този зимен ден ?" - попитал я той.
"Казвам се Сачико. Искам да ида в града да си потърся работа, но така съм премръзнала..."
"Знаеш ли, аз живея съвсем сам и имам нужда някой да се грижи за домакинството ми. Ако си съгласна, остани при мен. Не съм богат, но ще имаш храна и подслон."
"Благодаря ти много! Нищо не би ме направило по-щастлива." - отговорила девойката и се поклонила в знак на благодарност.
"Благодаря ти и аз! Трудно е да жвееш сам" - казал Такеши разчувстван и отговорил на поклона с поклон.
Скоро Сачико се оттеглила в стаята си пожелавайки му лека нощ. Когато станало съвсем тихо и никакъв шум не смущавал нощната тъма, Сачико станала и влязла в кухнята. Искала да приготви нещо вкусно за закуска. Поровила тук, поровила там, но никъде не открила поне шепа ориз или брашно. Имало само малко сух хляб и сушена риба. С изненада открила едно вретено с хубава копринена прежда. Подскочила от радост, защото то й дало идея как да помогне на Такеши. Поразходила се из къщата и открила потънал в прах тъкачен стан. Поразчистила, пооправила кросното и започнала да тъче.
Разведелило се.
Такеши се събудил и дочул странни звуци: трак-чак, трак-чак ... Те събудили спомени за дните, когато майка му по цял ден тъчяла в работилницата. Затичал се да види какво става, но вратата била затворена. Такеши почукал и от там излязла Сачико. В ръцете си държала топче изтъкано платно.
"Каква красота!"- възкликнал Такеши. Гледал коприната с възхита и се чудел как е възможно да се тъче с такъв финес.
"Моля те, продай това и купи ориз, риба и всичко което е нужно за дома"
Поел топчето коприна и го отнесъл на пазара в близкия град. Търговците веднага оценили качеството и започнали да се надпреварват кои да я купи. Всеки предлагал цена малко по-висока от другия, докато не се появил един, който предложил десеторно повече. Той купил коприната за императорския двор и поръчал за следващата седмица три пъти повече от същото платно.
Такеши се прибрал у дома и с радост показал на Сачико колко много неща е купи за храна. И не само това. Със спечеленото успял да купи дори и някои неща, които ще направят скромния горски дом по-уютен.
На другия ден, както обикновено,младият мъж цял ден събирал дърва в гората, а Сачико тъчала зад затворената врата на работилницата. Когато Такеши се прибрал, го очаквали вкусна вечеря и топла стая. Минало известно време и той се престрашил да предложи на това прекрасно момиче да му стане жена. Тя приела, но поставила условие никога да не я пита от къде е дошла и да не поглежда в работилницата докато тъче своите платна.
Коприната изтъкана от Сачико смаяла императора и придворните с изяществото си, с красивите цветя и птици, с разцъфналите клонки, с небето и слънцето, с финеса на всяка втъкана нишка. Всяка седмица Такеши изнасял на пазара все по-пленителни с краските си платна и всяка седмица получавал нова поръчка.
Живеели охолно и щастливо. Сачико по цял ден работела зад плътно затворената врата, а вечер, когато Такеши се прибирал изморен от работата си в гората, сядали край огъня и до късно разговаряли. Тя му разказвала чудни приказки за Луната и Лунния замък, за Лунната царица. Такеши бил очарован от богатата й фантазия, която правела вечерите им незабравими, а изтъканите от нея платна - неповторими.
Един ден, както сечял дърва, мъжът открил полянка с невероятно красиви цветя. Набрал голям букет и се затичал да го поднесе на своята любима. Повикал я няколко пъти и понеже не отваряла, а той бил нетърпелив да я изненада, за момент забравил за обещанието си да не поглежда в работилницата докато тя работи. Открехнал вратата и ахнал от изумление - зад стана стояла не жена му, а жерав ... Птицата в миг се превърнала в Сачико, която му казала:
"Скъпи Такеши, аз съм жеравът, който ти спаси в онзи мразовит ден и моите разкази не бяха мои фантазии, а разкази за живота ми в Лунния замък. Моята повелителка - Лунната царица, ми позволи да ти се отблагодаря като ти стана вярна и любяща жена. Но ти не биваше да ме виждаш в образа на жерав.
Защо, защо, скъпи ми Такеши, наруши обещанието си?
Обикнах те и бях щастлива да живея с теб.
Сбогом! Отлитам завинаги !"
В миг любимата му Сачико отново се превърнала в жерав и отлетяла.
Такеши дълго се взирал в небесната шир. Там някъде е неговата Сачико!
Домът му опустял.
Останала му надеждата, че един ден царицата ще му прости, защото дълбоко и искрено се разкайвал, че макар и само за миг забравил за обещанието си.
Останала му надеждата, че един ден Сачико ще се завърне. Вярвал в силата на любовта.
Жерави бели
На воля летят
Над малката хижа
Високо кръжат
Такеши се взира
И търси сред тях,
Но все не намира
Сачико сред тях.
О, мила Сачико,
При мен се върни
Или пък в жерав
И мен превърни
***
От тогава майсторите тъкачи на най-красивия брокат за кимона втъкават със златни нишки в платната си образът на Жерава в полет. Те вярват, че някъде там в отвъдното Такеши и Сачико са отново заедно.
=======
Цанка Шишкова, "Приказки от Япония", стр.25, 2004 г.