автор: eredia74

На Вени, която ме наричаше "разказвачът на приказки".

Ден след ден младият художник отиваше в катедралата и рисуваше стенописите й, покачен върху високите скелета. Бяха минали вече две години, откакто градската управа го бе определила той да изпише стенописите на новопостроената църква и му оставаше още една, според времето, което му бяха дали. Рисуваше старозаветни царе и пророци по арките и куполите и сцени от живота на Спасителя и Светата Дева по стените. Когато се умореше да се взира във върха на четката и ръцете и гърбът му станеха безчувствени от работата, слизаше от скелето и се отдалечаваше от нарисуваното, а после дълго го гледаше.

Един от дните, докато слизаше по стълбата видя девойка. Спомни си че я беше срещал понякога на приемите в дома на графинята, която беше дарила парите за изписването на катедралата. На тези приеми той ходеше с отегчение и с учтива усмивка посрещаше вниманието, което му оказваха. Всеки път когато видеше там девойката тя забиваше поглед и никога не го заговаряше или поздравяваше. Сега обаче тя му кимна първа:
-Здравей. Търсих те вчера тук, но те нямаше.
Художника и се усмихна.
-А знаеше ли че днес ще дойда?
-Попитах в дома на графинята. Тогава тя се разсмя и каза, че днес ще бъдеш тук. Мога ли да те гледам понякога как рисуваш?
Той повдигна рамене.
-Може да идваш когато поискаш -каза това и загледа дланите и, и видя колко са изящни пръстите, отмести поглед върху шията и, нежна и изваяна, и накрая се взря в очите -кафеви, с кафявото на шоколад. Тогава нещо в гърдите му се сви, а тялото му потрепера. Объркан потърси с поглед недовършеният образ на Божия Син зад нея и се сети колко е тежко бремето на смъртен. Замислен се покачи на скелето и започна отново да рисува надиплените дрехи на старозаветна сибила. Улисан в работата забрави за времето и не усети кога девойката си беше тръгнала. Когато притъмня и се свечери спря работа и излезе навън. На каменна пейка в градината пред църквата стоеше графинята. На години беше колкото него и бе красива, но когато гледаше очите и, тъмни както вечер, никога не се сещаше че са с цвят на шоколад.
Тя приглади косата си и му се усмихна:
-Уморен ли си майсторе? Ще споделиш ли с мен трапезта ми? Графът замина отново, а аз съм сама сред слуги и лакеи, и стари и скучни съседи. Сподели част от нощта с мен.
Художника погледна карминените дипли на роклята и, и се сети за дрехите на пророчицата, която бе рисувал следобеда.
-Ще споделя трапезата ти. Не искам да си тъжна.
Тя му се усмихна и погледа и стана лукав и пронизващ.
-Развесели ме тогава, майсторе. Направи ме щастлива. После виното ще ме опие и приспи, и докато заспивам, ще се сещам какво си ми говорил. И за тебе може да си мисля, майсторе.
Художникът погледна смутен и учуден
-Графинята има всичко. Не бива да е тъжна.
Красивото лице на жената посърна
-Аз нямам нищо, майсторе. Само хората заслепени от заблудите си не го виждат.Аз нямам нищо.

В дома и слугите подредиха дългата маса в трапезарията, движейки се чевръсто, безшумни подобно на призраци. Десетки свещи горяха по инкрустираните с злато и седеф сребърни свещници и пламъците им потрепваха, щом лакеите се протегнеха за да оставят някое от блюдата на масата.
Графинята отпи от чашата с вино и заговори, извивайки закачливо глас: -Търсиха те майсторе. Една красива девойка попита къде си. Намери ли те?
Младият мъж кимна
-Намери ме.
-Красива е, нали майсторе? И е по-млада от мен. Но има любим. Чака го да се върне от Индия. Отиде там преди година, за да търгува. Казват, че наближава време да се прибере и да заживеят заедно.
Лицето на художника не трепна
-Значи скоро ще бъде щастлива. Щом мъжът, който я обича се връща. -и щом каза това, усети как в гърдите му настана хлад. Графинята гледаше към него, без да отделя очи.
-Понякога се заблуждаваме, че сме в нечие сърце. Минава време и разбираме, че сме единствено в думите и обещанията. Каза, че имам всичко. Колко струва, това което имам, майсторе, колко струва? Дори красотата ми и младостта ми не са мои. Посветих ги на друг. Аз някога също чаках да се върне този, който мислех че ме обича. И обичта му чаках. Той се върна, а обичта му все така я очаквам, все така. Още ли ще кажеш, че имам всичко, майсторе?
Художника мълчеше и не знаеше каво да отвърне. Само си мислеше за тъгата, насъбрала се в жената насреща му. И стана мрачен, като бе мрачна нощта навън.

На другия ден, докато рисуваше покачен върху скелето погледна надолу и видя, че девойката, която го бе търсила отново е дошла и мълчаливо го наблюдава. Когато свечери не тръгна като преди а остана.Той слезе и се усмихна.
-Отново си тук.
-Отново.
Мъжът гледаше лицето и, и подобно на предния ден се сети, че очите и имат цвят на шоколад и на кафе и се смути, а после проговори, насъбрал смелост.
-Нощта е красива и топла. Не бързай да тръгваш. Градината пред катедралата е хубава нощем и ухае на цъфнал жасмин. Ела с мен.
Девойката отговори: -Ще дойда.
Вървяха притихнали през алеите с цветя, а след това спряха и загледаха как градът призрачно мъждука -ярко, там където къщите бяха богати, и невидимо и недоловимо през онези прозорци, от които надничаха навън Бедността и Нищетата. Момичето погледна с любопитство към него:
-Казват, че графове и барони те канят на трапезата си.
Художника се усмихна
-Казват.
-Разказват и че ти плащат богато за да рисуваш за тях.
-Плащат ми за да излъжа платното, че красотата и невиността са там, където благородството никога не е било, а младостта си е отишла рано, изгонена от фалшиви усмивки и суета, с която запълват празнотата в сърцата си.
-Значи си богат?
Художника за миг притихна и си спомни графинята, разбрал какво бе искала да му каже тя предната вечер. Горчива бе болката в гърдите и тъжна усмивката на устните, когато заговори:
-Има нещо, което струва повече от всичко, и всичко друго да притежаваш, това ако нямаш, си беден и нищо не си.
Девойката го гледаше учудена, а после разбрала думите му се изплаши и прошепна:
-Аз нямам нищо, и никой не е в сърцето ми, а то отдавна не е обичало и е мъртво.
Каза това и тръгна бързо, оставяйки мъжа сам.

Всеки ден девойката идваше и гледаше как той работи и всяка вечер двамата сядаха на каменните пейки в градината. Докато една от нощите времето мина неусетно и стана полунощ, звездите омайваха с блясъка си, а луната бе пълна. Тогава нещо в гърдите на мъжа потрепера и заседна в гърлото, а девойката безмълвна не смееше да го погледне в очите, само стоеше пред него, с извърнато настрани лице. Художника погледна устните и, и докато ги гледаше усети колко силно иска да почувства със своите вкуса им и прошепна:
-Искам да те целуна.
Тя остави лицето си настрани:
-Защо мислиш, че може да ме целунеш?
Той се протегна, докосвайки с длан косата и, наведе се и зацелува лицето, гладко както мрамор и нежно подобно коприна. Девойката се изви в ръцете му, омаяна от допира и прегръдката и устните и сами намериха неговите и ги зацелуваха в забрава. А сърцето и отново стана живо, тя го усети и се изплаши от това, отдръпна се от мъжа и тръгна.
Художника застина объркан, загледал ням как тя потъва в тъмното на нощта. Зад него се чу шум от стъпки. Обърна се и видя графинята. Луната светеше върху нея и се виждаше колко е тъжна.
-Никога не казвай на една жена, че искаш да я целунеш, майсторе, никога не казвай. Целуни без думи. Призна ли и всичко, майсторе, или сега стои, заседнало в гърлото ти? Ако тя се бои да каже на себе си и на тебе каво е в сърцето и, защо и ти си страхливец, майсторе?
Мъжът стоеше безмълвен и си мислеше как онова, което го давеше и не му позволяваше да диша е все така в него. После се сети колко омайни бяха устните които го целуваха допреди миг и колко е топла косата, която бе галил. Тогава разбра че е сам сега без нея и се намрази за всичко неизречено. Графинята седна на мраморната пейка без да пророни и дума, а той я остави сама и забързан отиде в църквата, застана пред образа на спасителя и заплака, погледна нагоре и каза:
-От всичките си грешки се отказвам, Господи, и от себе си се отказвам, само нея не ми отнемай.

На покритата с хоросан стена Божият Син го гледаше безмълвен.

Следващото утро художника не докосна боите, а четките останаха на палитрата сухи. Стоеше застинал в средата на базиликата и гледаше светлината, която струеше през разтворената порта, забравил за стенописите и техните неми образи. Накрая, по същото време, като всеки друг ден девойката влезе и го доближи. Той я погледна тъжно.
-Нещо стои в гърлото ми и не ми дава да дишам.
Момичето наведе глава и попита:
-Какво е?
-Обичам те.
-Не може да ме обичаш. В сърцето ми има друг. И той се връща след дни. Нима не знаеше?
Мъжът се засмя, със смях, по-тъжен от плач, спомнил си с болка нейните думи, когато тя му призна как в сърцето и няма никой.
-И да знам, какво? Обичам те.
Тя завъртя глава
-Не може да ме обичаш. Не бива.
Каза това и се обърна и тръгна. А мъжът се сви, все едно го бяха ударили. Отвън задуха суховей. Облаци покриха небето и стана тъмно, като да бе нощ. Художникът излезе от катедралата, за да поеме въздух, но въздуха опари гърдите му защото беше сух и горещ. Погледна напред и видя, че пред портата стоеше графинята.
-Теб търсех, майсторе.
Мъжът отмести поглед от нея и отвърна грубо:
-Върви си!
Тя наклони глава, а очите и изгаряха с погледа си, черни като нощ без звезди. Гласът и се изви.
-И да ме прокудиш, майсторе, нея не можеш я върна. Защо сега и каза че я обичаш, майсторе, защо? Едно закъсняло "обичам" е "сбогом". Дори и само миг да закъснееш, вече е късно. Трябваше да и го признаеш когато го усети в гърлото си и те задушаваше. Тогава трябваше.
Мъжът затвори очи и простена, а после се сети за недовършенита стенописи, които го очакваха, погледна ги през отворените порти на входа и понечи да тръгне към тях. Графинята докосна рамото му, и застана пред него, на пътя му. Устните и аленееха, красиви подобни на роза, но думите, които изричаше с тях бяха тъжни.
-Всичко да можеш, майсторе, и образите ти да са по-живи от остинските, и всички почести да получиш заради труда си, и всичко друго да имаш, любов ако нямаш, нищо не си.

Каза това и тръгна, прихванала роклята си, развята на вятъра. Художникът погледна небето и си спомни как само веднъж беше отправял молитва към него, и беше искал едно единствено нещо. И прокле небето в сърцето си и се отрече от всичко, в което бе вярвал. А макар думите да бяха вътре в него, небето ги чу, разгневи се и закънтя и припламна. Силен бе грохота, но мъжът не помръдваше, а само гледаше мълниите. Тогава една от светкавиците съедини купола на катедралата с бурята в облаците и плисна пламък, който покри църквата и като огнена змия пропълзя по дървените скелета, строени до стените със стенописи. Мъжът гледаше как огъня изтрива труда му, но в душата си не трепна, разбрал как нищо от това не струва толкова, колкото онзи миг, в който бе пил от омаята на устните на жената, която обича. И се обърна и тръгна, празен и сам в сърцето си.

На другият ден от катедралата бе останало онова, което огънят не бе пожелал, а от това, което бе пощадил, се стелеше дим. Дълго дириха художника, но никъде не го откриха, и разбраха че си е заминал. Свщеници отново започнаха да събират дарения за катедралата, но когато поискаха лепта от графинята, тя отказа с ледена усмивка.


София 2005