автор: Burnin

Павирано небе
Бетонни облаци
Метален дъжд
Въздух от дим

-Ще се оправиш! Аз знам! Не губи надежда. Днес говорих с доктора и той ми каза, че скоро ще започнеш да се подобряваш...
Мъжът не спираше да обнадеждава жената на леглото. Изпититото й лице беше обърнато към тавана, който приличаше на някакво странно павирано небе, надвиснало над двамата в стаята.
-Не мога повече. Тровят кръвта ми с тия системи... Не мога... - тя се разплака- Боли. Много боли.
Мъжът се хвана за главата. Изохка. Сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Не знаеше какво да каже. Помълча и се заслуша в звуците от крилата на гълъбите, които кацаха по прозорците на болницата. Птичките намираха храна по первазите, оставена им от болните. Мъжът се изви и потърси с поглед небето отвъд прозореца. Видя само облаци. Беше топло, наистина топло. Потта се стичаше по него. Той разкопча горните копчета на ризата си. Стана от стола, на който седеше и тогава го видя... Бял гълъб, бял като сняг... чист. Стоеше на перваза и се взираше през стъклото в стаята. Мъжът стоеше прав, вцепенен. Трудно му беше да се зарадва на каквото и да било. За миг се зачуди гледайки гълъба, който се обърна и излетя. Мъжът почувства, че трябва да излезе на широко. Тази стая някак го притискаше. Каза й, че ще излезе, а после затвори вратата зад себе си. Докато се качваше в асансъора му се стори, че някой го вика, но не обърна внимание. Догади му се на излизане от болницата. Писна му от онази странна миризма вътре, която сякаш лепнеше по всичките му дрехи. Намери пейка на двора. Не мислеше за нищо. С празен поглед, насочен надолу седеше там. Просто там... някъде между лудостта, реалността, изпълнена с болка и надеждата. Надежда? Тя отлетя с диагнозата - рак. Един от докторите в отделението се приближи до мъжа на пейката и му проговори:
-Извинете! Аз се опитах да Ви догоня при асансъора, но май не ме чухте. Вижте аз трябва да Ви кажа нещо... трудно ми е...
Мъжът стана от пейката, въздъхна. Погледна доктора право в очите. Устните му трепереха. Прехапа долната, после леко я облиза. Погледна надолу.
-Кажете.
-Ами, ще трябва да я вземете у вас. Там ще е по-добре.
Мъжът рухна. Падна на колене.
-Само това не, докторе! Моля Ви! Ще я оправите. Аз знам.
Задави се в плача си. Зарева с глас. Лиги покапаха от устата му. Той така я обичаше, а сега разбра, че е обречена... Не можа да сдържи чувствата си. Докторът се оттегли. Бялата престилка се изгуби някъде в болницата. Мъжът запали цигара. Умът му не го побираше. За миг в съзнанието му изникна образа й. Видя я здрава. Сякаш стоеше ей така пред него. Той се усмихна горчиво. Така и не дръпна втори път от запалената цигара, която догоря и изгасна между пръстите му.
Отиде да я види. Занесе й цветя. Дъждът не го спря. Изливаше се тежко върху мъжа сякаш не беше вода, а метал. И колкото повече приближаваше гроба й, толкова по-усилно се чувстваше. Всяко вдишване му тежеше, защото знаеше, че нея вече я няма. Застана пред плочата с името й и каза само "Липсваш ми.", а белият гълъб го изгледа от близката ограда и отлетя.