автор: unforgettable

Последната открехната врата
внезапно под носа ми се затръшна.
Не ми остана време да я спра.
Захлопна се и пустота ме блъсна.

Погледах глупаво изпълнената рамка,
зачудих се дали пак да отворя....
Изглежда е оставала измамно
и твърде дълго все така притворена.

И чак сега си дадох ясна сметка,
че ме е чакала открехната напразно,
а времето в застиналата клетка
е ставало досадно и омразно.

Търпението, жаждата, копнежът,
години безнадеждно са се трупали,
стопени постепенно от ламтежа
на вечните ми, безогледни скрупули.

Самотно и без звук се е затваряла,
по малко, без дори да я усетя...
Прекръствам се и кръст на нея слагам,
и паля свещ. Такъв ми бил късмета.

Ще постоя за малко пред вратата,
но няма да си взема вяло сбогом.
Излишна е на думи суетата
и всяко сдъвкано прощално слово.

Ръката ми по правило изтръпва,
(не чука на затворени врати),
обръщам се, една завеса дръпвам,
която безпортално шумоли.