автор: KBoianov

От пирамидата на Слънцето можеше да се види целият град. Тикал- някога гордата столица на маите беше в руини. Джунглата милостиво закриваше със зеленина тежките рани на спомените. Някога 200 000 град сега спеше в прегръдките на времето.
Вехойнья се изкачи по стръмните стъпала на върха на храма. Тя седна и започна да медитира, отправяйки молитва към боговете. Така я беше учила прабаба й- последната жрица на този храм.
След междуособиците през 850г. градът бе напуснат от оцелелите и малкото бежанци се бяха установили наоколо. Устните предания мълвяха за великия град, но хората го смятаха за прокълнат, свързан с погрома, мъката и нищетата.А внуците слушаха историите като приказки от далечни времена. Малцина бяха тези, които можеха да разчетат древните писмена по легендарните руини.
От малка Вихойнья си беше особена. Децата я наобикаляха в кръг и й пееха следната песничка:
"Вихойнья, Вихойнья
сарамио олмире.
Сал брумз-а лей чий-вехо
сал брумз-а лей тий-вехо.
Вихойнья, Вихойнья,
сарамио томире.
Вихойнья, Вихойнья
сарамио олмире,
чи прак-п-та лей......"
Тя не се обиждаше, даже се гордееше, че пеят за нея- Вихойнья-тръстиката.Беше преди 20 слънца, а й се струваше толкова отдавна.
Сякаш преди векове тя бе дошла с баба си на тази пирамида и бе посветена в тайните на звездите и енергията.
Задачата й беше да следи небето- ако Зорницата се появеше в лъчите на изгрева, това беше белег за война.
Сега войната беше пристигнала. Като буреносен облак тя бе нахлула в земите на маите под формата на странни бели мъже с гръмотевични оръжия.
Вихойнья си спомни деня, в който изпрати своя любим Тихуалпа на битката с нашествениците. На прощаване тя окачи на врата му копие от своя медальон, за да усеща винаги какво му се случва.
Вече в напреднала бременност, за нея бе трудно да изкачва високите стъпала на храма, да вперва поглед на изток и да усеща, че с годеника й всичко е наред. Но друг начин нямаше.
Вихойнья с тревога следеше шума на битките, пушеците и кръжащите лешояди. Тя усети засилващите се родилни болки и се опита да ги спре, дишайки дълбоко.
Внезапно усети пробождане и сля вика си с него. Сетивата й разкриха как бял мъж с брада е забил острие в Тихуалпа и държи в ръка медальона й. Годеникът й умираше.
Друго пробождане в утробата й я върна назад при тялото й на пирамидата- нещо се беше скъсало в нея.
Вехойнья заплака и сълзите й капеха, заедно с изтичащата от нея кръв. Така ли без следа щеше да загине цял един народ? Виждаше приближаващата войска. Тя можеше да повика гръмотевиците и да ги изпепели. Тя можеше да запраща топки блестяща енергия, по-силна от техните оръжия. Да отмъсти!
Бременната събра последни сили и издигна ръце, за да призове ветровете. Но отговора на боговете беше неочакван.
Тя се понесе към червения изгрев, заедно с кръвта си и последното нещо, което разбра, преди да го достигне беше: Не оръжията щяха да победят нашественика. Родната земя щеше да бъде оръжието. Белите щяха да дишат родния въздух, да пият от изворите, да обработват земята, да се раждат и да умират. Те щяха да бъдат погълнати от тази магична същност и от нашественици да станат част от нея....
Тържествуващите от победата конквистадори навлязоха в античния град, без да знаят, че той отдавна е бил разрушен и оплячкосан. Един войник с алебарда и шлем съгледа на върха на пирамидата едно безжизнено тяло и се изкачи, за да види какво е.
Очите му срещнаха питащите очи на мъртвата жрица. Той видя кръвта и си помисли, че може би се е самоубила.
Но изведнъж нещо между краката й проплака.
- Има ли нещо там, Хуан?- подвикна отдолу
капитана.
- Нищо, Ваше благородие.....Само.....
Войникът подхвана малкото телце и го загърна с парче
от туниката на починалата. Бебето се усмихваше.
Когато слезе долу, всички го наобиколиха. Всеки искаше да види малкото диваче. Капитанът извади камата си, за да го промуши. Но женски вик спря ръката му.
Изабела, жената на ковача сграбчи детето в прегръдките си и тръсна гневно русите си коси.
- Не! Не го давам!
- Какво правиш, неразумна жено?!- изкряска
капитана.
Падрето на колонистите, облечен в тъмнокафяво расо зашушука нещо на ухото на разгневения военачалник. Всеизвестно беше, че жената на ковача е бездетна. А това не беше добре. Защото някой след време трябваше да наследи занаята, да умее да прави плугове и коси, алебарди и ножове......
Най-накрая капитанът кимна в знак на съгласие и падрето се упъти към отбранително стоящата русокоса фурия.
- Приемаш ли това дете за свое като дар на Христа и
в Христово име кръстено?
Изабела кимна и коленичи, докато отецът правеше кръстният знак над новороденото. Сетне се изправи и подаде детето на своя мъж.
Ковачът изтри неочакваните сълзи с грубите си пръсти и пое бебето, като че ли е от стъкло.
Внезапно ветровете утихнаха и слънчев лъч засия на челото на детето. Майка му го беше целунала за сбогом.........