автор: Caniko

Представям ви още една от моите японски приказки, които подбрах и преразказах за детето в сърцето на всеки от нас



ЖЕНАТА С ЛЕДЕНО СЪРЦЕ

Когато навънка зима вилнее,
Спомни си тоз разказ за нея.
Тя тихо пристъпва в нощта,
Иска да вземе твойта душа.

Замръкнали двама другари,
Сред заснежени дъбрави
Единия го дрямка повалила,
С леден дъх го умъртвила

Какво ли другия го сполетяло,
Щом видял жената в бяло -
Жената с ледено сърце,
С красиво и нежно лице?

Разказва се в приказка стара
За свой жених го тя избрала
За да отгледа нейните деца,
нещастен роб направила го тя.

Когато навънка вилнее пак зима,
Помни, не забравяй, че нея я има.
Тя тихо пристъпва в нощта,
Нежна и бяла, но носи смъртта.

***
Това се случило много, много отдавна, но и до ден днешен, хората се страхуват да замръкват на открито, ако нощта е снежна и мразовита.
В тези далечни времена, един зимен ден майстор Мосаку и неговият чирак Минокичи пътували за големия крайморски град. Трябвало да преминат през една гъста гора. Валял обилен сняг. Денят бил много студен и пътят бил трудно проходим. Това ги забавило много и замръкнали на открито. Наоколо нямало нито колиба, нито подслон, където биха могли да се скрият. По едно време снегът престанал да вали и луната се показала плахо между облаците. Разбрали, че са объркали и пътя. Озовали се пред голяма пълноводна река. Искали да я прекосят, но нямало лодкар. На отсрещния бряг се виждала лодка оставена на пристана. Денят превалял и навярно лодкарят се е прибрал на топло у дома си. Нямало надежда да преминат реката преди разсъмване и за това решили да потърсят място, където да пренощуват. Зарадвали се много като открили малка колиба недалеч от брега. Мосаку бил така изморен, че щом влезли в този скромен, но спасителен за тях, горски дом, веднага заспал. Минокичи събрал съчки и наклал огън в огнището. Подготвил се за сън и легнал до огъня. Бил изморен, но не можел да заспи. Дълго се вслушвал в свистенето на вятъра, който духал срещу вратата и каточе ли искал да я отвори. И когато накрая все пак задрямал, внезапно се разбудил от снега, който засипвал лицето му. Вратата била отворена и в колибата стояла невероятно красива млада жена в ослепително бели дрехи. Навела се над Мосаку и духнала с все сили в лицето му. Дъхът й бил като бяла ледена струя. След като разгледала внимателно мъжа, който се вледенил от дъха й, се изправила и забелязала Минокичи. Изглеждала изненадана. Започнала да го обикаля. Той искал да извика. Дъхът на красавицата бил ледено студен. Тя му казала, че искала и него да замрази, но видяла, че е много млад и красив. Предупредила го, че го оставя жив, но на никого не бива да разказва за видяното в нощта. Изчезнала заедно с тялото на Мосаку.
Когато се съвзел от преживяното, Минокичи излязъл навън и започнал да вика своя мйстор:
"Мосаку, Мосаку! Къде си? Върни се!"
Никакъв отговор от човека, когото толкова много обичал и уважавал. Само вятърът свистял в натежалите от сняг клони на дърветата. Било тъмно като в рог. Дори и луната не светела.

***
Изминали години.
В един мразовит зимен ден Минокичи се връщал от работа късно вечерта, когато пред дома си срещнал прекрасна девойка на име Юкико. Името й означавало сняг. Казала му, че пътува за Йедо, където е решила да си намери работа като прислужница. Минокичи не можел да снеме поглед от нея. Очаровала го, запленила го с красотата си. Осмелил се да я попита дали е сгодена. Като разбрал, че сърцето й е свободно, той й предложил работа в неговия дом. Не минало дълго време и се оженили. Юкико го дарила с 5 красиви като нея деца. Те имали същата бяла и нежна кожа като на майка си и същите очи.
Юкико била безупречна домакиня. В къщата, в която живеели с майката на Минокичи, царяли ред и спокойствие.
Когато майка му била на смъртно легло, последните й думи били благодарност за грижите, които Юкико полагала за нея. Тези хвалебствия се разказвали из цялата страна и всички й се възхищавали.
Но Минокичи не се чувствал щастлив. Той търсел топлина в очите й, той търсел нежност в ръцете й, той търсел любовта. Започнал да мисли, че съцето му е студено, че не е в състояние да изпита тези така желани чувства. Все по-често се взирал в красивата си жена и се питал, дали един ден огънят на любовта ще стопли самотното му сърце.
Една вечер, когато Юкико се изправила да разгледа ръкоделието си, светлината на лампата паднала върху лицето й. В този миг Минокичи си спомнил необичайната среща в изоставената рибарска колиба.
"Юкико, - казал й той - толкова много ми напомняш за красивата бяла жена, която видях преди години в една мразовита зимна нощ. Тогава бях на 18 години. Тя уби моя учител с ледния си дъх. Беше като странно видение. Но тази вечер ти много ми приличаш на нея."
В миг Юкико хвърлила ръкоделието си и с вледеняващ поглед се навела над съпруга си и изкрещяла със злокобен глас:
"Аз съм жената с ледения дъх. Тогава дойдох и убих учителя ти. Ти беше буден, харесах те и ти подарих живота, който вече ми принадлежеше. Избрах те да бъдеш баща на децата ми и да се грижиш за тях докато пораснат и започнат да служат на моята господарка - Бялата смърт. Неблагодарно жалко човече, ти не удържа на обещанието си да запазиш в тайна видяното през онази нощ и ако не бяха децата ми, щях да те убия още сега. Запомни добре: ако им се случи нещо лошо по твоя вина, ако не се грижиш добре за тях, аз ще разбера и в нощта, когато падне сняг, ще те убия."
Тогава Юкико се превърнала в бяла мъгла и с писък и трясък отлетяла през кумина, за да не се върне никога повече.