автор: apollyn

Мирише ми на лятото. И на чернилото в месото на черешите.
Земята свети в алено. Заглъхнала под пукота на клоните. Събираме рубините, разхвърляни в острицата. Мирише на порязано, на плетеница в кожата. И на дима на огъня. Мирише и на дъното, което баба ще покрие с бурканите. В които пък черешите ни ще изгубят първичната си сладост. Ще станат бледорозови в затвора на водата. Отдали себе си на захарта.
Баба вика. Не бива да се туткаме. Но синьото небе ни обещава слънце. За разлика от синоптиците. Как искам да се разпилея. С вятъра. Върху черешите. Да се разлея върху тях. Да задуша чернилото, което ни убягва зиме.
Сокът потича в дланите ми. Разпукани череши в шепите. Ще събера осите. Черножълти ще се нахвърлят върху черешовото вино по ръцете ми. Алергична съм. Но те са толкова красиви. Пристегнати в талията. Над странните си кринолини. Бих им подарила ръцете си. Ако можеха да ги използват за своя бална зала. Ще си устройват пирове. И танци. А сетне, неблагоприлично напили се с черешов сок, ще пеят песни. Жужейки.
Баба ми се кара. Вместо да събирам черните топчета… Но тя не разбира. Не може да види колко красиви са осите. И колко са жадни. Ще налея сок в обратната страна на ноктите си. И те ще накацат върху овала на пръстите ми. Ще плъзнат крачета в улеите на грапавините. Не бива да мърдам.
Седя неподвижна сред падналите череши. Дланите ми гледат небето. Само в палците си не можах да налея сок. Разперените ми пръсти са тронове. Кристални чаши. От които принцесите да се опият. Четири. В лявата ми шепа. Разхождат се по линиите. Дали предсказват бъдещето ми?
Далеч съм от дима. Защото щях да ги загубя иначе. Но мога да усетя пламъка. И как се плъзгат върху дланите. Не идвай, бабо. Ще ги прогониш. Ще ги разсърдиш. И може би в капризен изблик ще ме нажилят. Не искам да ме мажеш с чесън. Защото ще мириша на туршия. И мирисът на сока от череши ще ми избяга. Не мога да напълня ноктите си с миризлива саламура. И да очаквам, че чудните принцеси не ще ме изолират.
Чувам гласа ти. Искаш още една кошница мъртви череши. И кашон измити буркани. Не мога да ти ги донеса в момента. Ти не можеш да видиш, но аз съм нужна. Аз съм разкош. Бледо кадифе, раздиплено в странна форма. И ароматен черешов сок. Върху мен се плъзга коприна. Черна и жълта. Без гънки. Твърда. Жива. Красиви оси разхождат телата си.
Почти като в съня ми. Но там нямаше аромати. Само спомен за тях. И чувството, че нещо ме ужилва. Една от тях вплита тялото си в кожата ми. За миг. А сетне разлиства крилата си. Забравила напълно за мен. Повежда другите към синьото. А сетне рязко долу - в аленото на черешите.
Усещам го. В безименния пръст. Като халка. Гори. Разлива се в кръвта ми. Като река. В река. Като онези делти, в които искам да погледна дъното. Като небето. Което ми изглежда като сърцевината на атол. Обрамчено от ароматната острица.
Баба вика.
Мирише ми на зимата. И на горчилката в сърцето на бадемите. Когато са сурови.