автор: Obgru6tane

Кръвта по него беше моята. Отиваше му. Нека я вземе всичката.
За секунди всичко се беше променило. Вратата се бе хлопнала със страшна сила, която не можех да възспра. Всичко отвъд нея бе останало спомен от един небивал живот, който някъде в мислите ми вече се бе случил. Като да съм била вече там, където никога нямаше да стъпя, като да бях дишала онзи чужд въздух, далеч-далеч от него. И бях срещала други мъже, и бях раждала децата им. Далеч-далеч от него. Всичко остана проста илюзия, изфантазирано бягство от това, което имах тук. Всичко се изпари тогава, когато трясъкът на входната врата отекна в ушите ми. Тишината пристъпи неуверена, готова да напусне при следващото му движение. Но такова дълго не последва. И Тишината се сви на пода достатъчно близо до мен, за да усетя хладния й дъх.
Червеното е неговата страст. Неговата агресия. Неговият страх. Това, което не можа да изрече така, че да ме накара да се спра. Червеното беше признанието му. И плочите бавно се оцветяваха в него.
Страхувах се да не мигна. Можеше да ми хареса да бъда с прилепени клепачи и да не ги отворя. А имаше толкова много, което не бях виждала преди. Надничащата светлина от под вратата на хола. Безсилно отпуснатите му пръсти. Червеното на моето неволно подчинение. Прозрачността на неговата зависимост в капките, стичащи се по лицето му.
Има още много, което не успях да видя. Но това, което видях тогава, ми стигна.

Затворих очи.

Мразя бягствата. Мразя необходимостта от тях. Мразя, когато те са това, което следва, след като един общ живот се срине. Вече само мразех. Освен когато въобще не чувствах нищо.

Отворих очи.

Светлината ме заслепи. Тишаната изпищя в ушите ми. Лепнещите му ръце обхванаха тялото ми. Задушавах се в прегръдките му. И пак нищо не чувствах.