автор: jeck

Този подход към такива кръстопътни моменти в живота, който предлагам, има своето философско основание.
Дългото умуване за нещо занапред показва, че още сме много зелени, още много малко знаем за живота, има много да учим за него, а животът се учи като предприемеш нещо - първо действаш, след това анализираш (само мислене, анализ без практика - изгубено време...).
Всъщност, като изтече срокът, който си си отделил за избраната алтернатива и дойде времето за равносметка, може би ще си кажеш , че тогава, на времето най-важното е било да вземеш решение, да пристъпиш към един от вариантите.
Може дори да си кажеш, че даже не е било чак от такова огромно значение по кой от двата пътя ще тръгнеш, само и само да се измъкнеш от блатото на умозрителното ровене в себе си и да се заемеш с нещо на дело, да поемеш отговорност.
Ако първо тръгнеш по единия път, пък да се откажеш, да се върнеш към другия, така ще се въртиш и задълбочаваш омагьосания кръг. Защото без да предприемеш действия, всичките ти преживявания, колкото и драматични да са - ще си останат не особено съответстващи на реалния свят, ще си останат буря в чаша вода, буря в чашата на сърцето ти - изгаряне на нерви без увеличаване на опита ти от живота.
Трябва да навлезеш в живота - рутинно, материално, да започнеш някак, а то е винаги с риск да не го правиш правилно, но самото започване, самите грешки ще ти дадат много повече информация от обикалянето около ситуацията, оглеждането, обмислянето, почукването по черупката и. Всъщност няма "правилно" в смисъл на "лесно" решение. Всяко начинание, което предприемеш, си изисква "хамалогията", си има цената…
Като предприемеш действие превръщаш сам себе си в инструмент за опознаване на ситуацията. То е едно отчуждаване от себе си - превръщаш сам себе си в инструмент за опит. Скед като си взел решението - в рамките на срока, който си си дал - година, две, пет - няма да умуваш върху правилността на взетото решение.
Така, на интервали от действие и анализ, ще разширяваш знанието си за света, но винаги първо - действието. Ако иска да бъде реалист, човек трябва да е активен спрямо живота. Животът тъй или иначе те моделира, още повече ако го изчакваш пасивно. Активността представлява една безкрайна поредица от цикли, състоящи се от два етапа:
Първо: Навлизане, донякъде механично, в непозната ситуация, разширяваш границите и хоризонтите си, отчуждаваш се от досегашната удобна ситуация и душевна нагласа, от досегашния си комфорт, от досегашното си статуткво, от досегашното "Аз". Преживяваш един труден и болезнен период на загубване на досегашната си интимна и комфортна връзка със себе си. (Когато е много рязка и драматична промяната изпадаш в депресия...)
Второ: След достатъчно добиване на рутинен опит, след практика в новите условия, започваш да очовечаваш тези условия, да им придаваш своя, лична окраска, да влагаш своята интимност и душевен заряд в тях...
... В началото на цикъла - излизане, отчуждаване от себе си, забравяне, отричане на досегашното "Аз" - толкова по-болезнено, по-драматично, колкото по-драстична е промяната... Отчуждаване и загубване в някаква степен на досегашните жалони и ориентири (Добре е степента да бъде пресметната, умерена, защото ако е прекалено голяма предизвиква огромно натоварване на психиката, което може да я изгори... Всъщност, изкуството да се живее е да предприемаш промените по-премерено, по-отдалече, за да не изпадаш често в депресии... Както с всичко друго в живота - така и тук - най-важното е мярата... Разбира се, депресията може да се преодолее, тя е стъпка към познанието, само че по-мъчителна... А може и да не успеееш да я преодолееш и да загазиш още повече с нервите...)
Този цикъл бих го оприличил с хвърлянето в една река - отначало трудно, докато се адаптираш към температурата на водата, докато усетиш теченията, мобилизираш най-ценното, извикваш за живот най-истинското у себе си, своята здрава същност в борбата да достигнеш отсрещния бряг, изнасяйки там своя истински нужен багаж, това, което е устояло на изпитанията. Но и реката вече не е същата... Оцветили сме новите условия с най-ценното ядро на своята личност, очовечаваме ги със своята сърдечност...
Веднъж си се отрекъл донякъде от досегашния "Аз" за да навлезеш в новата ситуация, след това си отрекъл нейното господство над теб и си я изпълнил с твое лично, неповторимо, човешко съдържание. Отрицание на отрицанието. Нито ти си същия в края на един такъв цикъл, нито условията около теб са същите. Те са те променили и ти си ги променил. Така житейският път на човека се явява едно взаимно моделиране между него и живота.
Този процес аз го наричам опосредствуване - човек използува себе си като инструмент, като посредник за да изучава живота, защото "животът" си е една абстракция - нещо невидимо и неведомо... Трябва да загубиш донякъде себе си, за да можеш да опосредстваш нови страни от реалния живот... Както казва Андре Мороа: "Всеки човек носи в главата си една карта (нещо като географската карта, например,к.м.) за това, какво представлява в момента животът за него. Всеки си има своята лична карта, разбира се, и постоянно я актуализира. Каквото и действие да предприеме, то винаги е съобразено с нея. "