автор: Orlinator

Виждали ли сте гара? Гара като всички останали – мръсна, с дикторка с жален глас, който сякаш се врязва в мислите ти и откъртва малки парченца от тях, с хората, които чоплят семки, и с други хора, които пушат, с малки закусвални и големи, мръсни кафенета? Виждали сте, това е сигурно, понеже всички пътуваме.
И там вероятно сте виждали с мен – аз съм човека-влак, или по-скоро влаковете за мен са човек, и аз чакам един много специален влак. Всъщност, доста специални влакове са. Ще обясня. Ще обясня само, след като се кача и на този влак.

Преди много, много време работех в една фирма, дори си имах служебна кола по едно време. Всичко течеше добре, приятно, животът си пееше сладката песен и явно чакаше да се унеса, за да може да дойде и да ме халоса със своя гигантски чук, а после да ме затрупа – с непосилната си тежест, и да ме задуши. Убивайки ме, някъде по пътя – той се интересува от собствената си игра, не от отделния човек. Нали знаете, живот?

Проблемът беше в принципността ми. Не в принципността, с която се характеризират великите владетели от измислените учебници по история, а принципността на дребния счетоводител с удобна, частническа заплата и служебна кола. В такива фирми, като нашата, напредваш бавно, но сигурно, като нож през масло – ако си дадеш усилие, става и по-бързо, но никога нямаш проблеми да напреднеш. Има си и отрицателната страна – също като онзи нож, с маслото, в един момент стигаш до края, и ти остава само да си намажеш кариерата на филия и да я дадеш на децата ти да я изядат, а после дори да я смелят и да я пратят в тоалетната. Но аз не стигнах до там – така се получи, че годината беше особено успешна, а пък и аз бях напреднал в йерархията на офис-обществото до там, че шефът ми да ми повери задачата да скрия някои разходи. Отказах. Ей така, на инат. Искаха да ми дават пари. Отказах. Искаха да ме повишат. Отказах. Искаха да ме уволнят. Но се отказаха, защото заплаших, че ще ги осъдя после.

И след три дни се върнах в къщата си, а там – само четири кучета. Вече нямах нито жена, нито деца, нито телевизор. Само три мъжки кучета и едно женско. И тогава... тогава побеснях. Кръвта пулсираше бясно в главата ми, искаше да ме накара да се пръсна отвътре, а краката ми танцуваха в бесния танц на осъзнатия Ад. Ад на Земята, без гаранции за Рай на Небето. Първо заколих едното куче с ножа на жена ми, и жена ми спря да съществува – имаше само куче, и неговата кръв, която се лееше по лицето ми, докато до жално скимтеше в последен опит да се закачи за сламката. Само че никой не му подаваше сламка, само нож. През това време останалите кучета стояха завързани, и аз едно по едно ги убивах, и после впивах устни в техните мъртви устни, за да целуна за последно децата си. И накрая, когато цялата къща беше пълна само с угаснал кучешки лай и кръв, аз запалих дървените столове в кухнята, после и килима в хола, а после излязох, качих се на служебната кола и направо – на гарата.

И от тогава започна моето пътуване по влаковете. Купуваш си карта за месеца – имаш достатъчно спестявания за това, разбира се, и после пътуваш. Първо до някой град, там слизаш, качваш се на друг влак, и слизаш на някое село. Толкова е просто. Като това да убиваш кучета с нож, за да си върнеш съпругата и децата. Не знам дали са го отвлекли, дали са ги убили, не ме и интересува. Дори не искам да накажа фирмата – те не са виновни, виновен съм аз. Защото бях плъх, защото бях куче, и лисица, и котка, и тигър, но никога не бях човек. Защото не успях да прогледна отвъд една елементарна далавера, не можах да видя нищо, защото се оглеждах в огледалото на собствената си честност, взета ей така, за единия принцип.

Винаги пътувам в първа класа, в купе за пушачи, нищо, че не пуша. Нали съм аз живата цигара? От време на време в моето купе пътуват и други пътници, и гледат старите ми дрехи, и старата ми шапка, дори ме питат дали не съм объркал класата, а аз им казвам, че не съм. Нали знаете как става в старите филми – когато хората се съберат във влака, започват да си говорят. Е, аз никога не си говоря, понеже съм цар на моето купе, и в това купе мълчанието ще властва!

Винаги ме е страх, когато видя бездомни кучета да се излежават на гарата. Онези кучета, в моята къща – и те бяха бездомни. Бяха ги довели, явно в отчаян опит да симулират ирония, да ме обидят. Тогава не схванах майтапа, дори и да са го целяли. Понеже, когато не можеш да намериш жена си и децата, когато една седмица те не се прибират, а ти не спиш, за да ги чакаш, тогава в мозъка ти има само едно бясно бръмчене, бръмченето, което бавно отброява секундите до Апокалипсиса на съзнанието.

Един ден ще се пръсна на малки парчета, в моя влак. Стоя седнал по цял ден, по ден и нощ, и се чудя дали някой ще забележи, ако от вечния пътник не останат само временни парченца? Дали, наистина? Ще бъде толкова хубаво, вече останал без приятел, без потомство, без роднини, да се пукна и да се скрия. Дори нямам нужда от влаковете, от техните меки сини седалки, от изтривалките пред входа, имам нужда само от гроб, за да съм сигурен, че ако има Рай, ще отида при моите любими.

Днес, гарата е различна. Не е същата гара, която е била вчера, и няма да бъде същата утре. Защото днес аз ще взема своя собствен влак. Влакът, за невинността, влакът, който води в страната, където няма мъртви кучета, няма изчезнали деца, няма убити съпруги, а ни има само мен и моята невинност.