автор: azz

Обичам ли те? Питаш и ръцете ти побеляват от очакване, а въпросът отеква в очите ти, блъсва се в ушите ти и плъпва из вените ти- почернели от страх. Луната се ухилва с жълто безразличие и ми протяга лика си като огледало.
Онова огледалце, от онази приказка, което винаги ти показва не това, което искаш да видиш. Дали те обичам?
Може би трябва да изляза от себе си, да се покача по стълбата, изплетена от кестенявите ми мечти до най- близката звезда и заредена със студената й светлина да се плъзна по някой дъждовен лъч и да се приземя в очите си. И да се погледна. Осветена от светлината на тези, които виждат всичко. Да изгрея в най- тъмните кътчета на душата си и да потърся там някъде. Отговора, изписан като че ли от треперещата ръка на дете, когато за пръв път рисува с тебешир забранения плод по жълтата стена на поученията.
Дали те обичам? Да откъсна ли забранения плод? Да избягам ли от райската градина, стиснала отговора в шепите си? Любовта, като ябълка, позлатена от въпроси и отговори. Обичаш ли ме, обичам ли те, обичаме ли... Господи, колко е смешно. И себевлюбено. Обичаш ли ме? Даваш ли ми любовта си?... Не мога да обичам ако не ми е дадена любов.
И може би никога няма да се научим- да обичаме. Защото вечно чакаме, чакаме, чакаме... Добрата фея, златната рибка, властната магьосница. Да ни даде билето, да го дадем на другия, за да ни даде той. Любов. За да му дадем после ние.
А той сигурно също чака. Ние всички чакаме. Вечно чакаме. И не усещаме как в чакането си с всяка обиколка земята отнася по нещо от нас. Безвъзвратно, неповторимо, единствено. Всичко отнася- тъгата, радостта, копнежа, лятото, обичта... Която, май... не е идвала. И ни оставя само чакането ни, в което сме се вписали като в холограма.
Направили сме въздуха видим от въздишките си. Направили сме морето солено от сълзите си. Издигнали сме планини от копнежите си и сме покрили най- високото с белия лед на отчаянието си- така безнадеждно бедни в чаянието ни някой да ни обича.
Защото всички, един по един, си тръгваме от райската градина, а зениците ни запечатват завинаги забранения плод. Черни като самия него. Защото е отразил не отговори, а въпроси, очакване, надежди, отчаяние.
Всичко, което една добра ръка беше заключила в кутията на онази дарена с душа статуя. Онази, която също поиска да сграбчи забранения плод- някой я беше излъгал, че той е в кутията- беше се заразила от въздуха, пропит с черното на душите ни. С вирусите на "обичаш ли ме". Не беше чувала за онези двамата, връз които сме стоварили цялата вина за отчаяното си очакване, че те просто са се обичали. Без да знаят. Без да се питат и да се гледат с невяра в очите. Без мерки, теглилки, огледала и декори.
Обичам ли те? Не зная. Аз съм алчна. Аз искам да вземам. Искам да те имам- във върховете на пръстите си, в корените на косите си, из порите на кожата си, във всяка тъкан на съществото си, за да те обичам. Защото тогава ще обичам себе си. Намери ключа и влез. Но първо просто опитай, може би не е заключено.
Може би те чакам цял живот, цяла вечност. От оня миг, в който ме изгониха от рая, за да пресъхнат устните ми и да се превърнат във вулкани, изригващи палеща лава от "обичаш ли ме?" и "обичам ли те?", която свети във пурпур и изпепелява всичко, що срещне по пътя към теб. И става по- тъмна от онази страна, която луната никога не ни показва и по- студена от най- ледния лед, преди да достигне до теб.
Обичам ли те? Обичам ли те? Обичам ли те? Искам да те обичам. Искам да си мен. Искам да съм теб. Искам да знаеш, без да ме питаш. Искам да заспиваш, когато аз заспивам. Да се будиш, когато аз се будя. Да протягаш ръце, когато и аз ги протягам. Да се усмихваш, когато аз се усмихвам.
Но ти само питаш. Ти само чакаш и ме гледаш с онези посинели от обвинение очи както тогава, когато посегнах с тебеширената ръка на подплашено хлапе към забранения плод. Оттогава очите ти се пропукаха и станаха на пропасти. По- дълбоки от най- дълбоката тайна, а синьото им осоли сълзите, които изроних по теб и те станаха тежки и плътни, по горчиви от най- горчивата болка.
Обичам ли те? Още ли питаш? Още ли искаш да знаеш? Погледни в очите ми. Те са част от райския плод. Огледай се в тях и се опитай да намериш отговора в зениците си. Ако те отразяват моите- не питай повече.
Ако ли не, просто затвори очи и потъни в бездната на въпросите си. И ще се удавиш във въртопа му.