автор: rainy

Питие. И второ, трето…
Игра. Играят. И аз така.
Господи, мразя си тази гримаса!
И съм в момента като другите.
Слугинстване.
Гади ми се от мен самата!
Защото мълчаливо ги търпя.
Погледът им лази, докато уж разговарят.
Не че съм им нужна, а така -
като апетитна хапка сред околните ордьоври.
Пушечно месо...
О, да! С интелектуални и духовни екстри.
Колко възвишено!
Повръща ми се...
Предпочитам онези, обикновените селяци.
Е, така ги наричат.
За които си говорихме веднъж. Помниш ли?
Използва се като най-обидното прозвище. Май...
Нищо, предпочитам.
Да бъда в този момент с хора от техния сой,
да седна по турски, и да съм себе си,
с домашната им шльоковица, изгаряща ми гърлото.
Силна и неподправена - точно като тях.
Тогава в очите ми нахлуват сълзи от истинност.
Тогава и аз съм истинска. Както сега…
И както в онези моменти, когато действително чувствам.
Единствено, когато съм била със теб.
И като тези мои думи, написани на смачкана салфетка.
Сред околни празнодумия…
Боже, какви ми хрумват и какви глупости говоря,
но сърцето ми наистина ще се взриви.
Често се случва, много. Кого ли вълнува?
Душата ми е задръстена...
Майната им! Тръгвам си.
Без да знам накъде. И за после не знам.
Пусти улици. Размазани в очите ми от дъжд.
Не само отвън. Липсваш ми…
Господи, къде е моя свят?
Никой не ме иска.
Там, където принадлежа.
И... път за никъде.
Заравям лице в мократа пръст.
Аз съм в ничия земя.