автор: Amar

Според Бертранд Ръсел никой не може да разбере значението на думата „сирене", ако не разполага с нелингвистични познания за сиренето като такова. Ако обаче се придържаме към фундаменталната перцепция на Ръсел и се съсредоточим върху лингвистичните аспекти на традиционните философски проблеми, ще сме принудени да заявим, че никой не може да разбере думата „сирене", ако е запознат само със значението й според лексикалния код. Всяка култура, която не е консумирала сирене, ще разбере смисъла й, ако знае, че това е храна от изстискана извара. Например ние никога не сме опитвали амброзия и разполагаме само с лингвистични знания по отношение на тази дума, въпреки това разбираме значението й и знаем в какъв контекст се използва тя.
Значението на думата „сирене", „ябълка", „познание" - и изобщо на която и да било дума или фраза - е определено лингвистичен - и за да бъдем още по-точни и конкретни - семиотичен факт. Значението на думата „сирене" не може да бъде заключено от нелингвистичното ни познание за чедъра или камамбера, не и без помощта на вербалния код. Необходима е цяла армия лингвистични знаци за въвеждането на непозната дума. Дали думата просто назовава определено нещо или означава и смисли като предложение, продажба, забрана или пък проклятие?
Значението на всеки лингвистичен знак е неговият превод в някакъв бъдещ, алтернативен знак. Различават се три начина за интерпретация на вербалния знак според Роман Якобсон: той може да бъде преведен в други знаци на същия език, може да бъде преведен на друг език или в друга, невербална система от символи.
Разбира се за всяко правило си има изключения. Идиоматичните изрази не могат да се поставят под общ знаменател, нито да бъдат вместени в едни и същи граници. Обикновено те се разясняват само при определена комбинация от вербални кодове. Оттук преводачът си навлича големи главоболия, ако не открие въпросният идиом в речника. Нужен му е широк контекст, за да се досети поне за смисъла му и да го предаде вярно, доколкото позволява богатството на родната му реч.
Най-често преводът от един език на друг до известна степен подменя съобщението - не толкова отделните му кодови единици, колкото съобщението в неговата цялост. Подобен превод се нарича непряка реч, преводачът на практика декодира и пре-вежда съобщение, получено от друг източник. По този начин преводът въвлича две равнопоставени съобщения и ги полага в две различни кодови плоскости.
Еднаквостта в различието е най-големият проблем на езика и основна грижа за лингвистите. Подобно на всеки приемател на вербалните съобщения, лингвистът се държи като техен преводач-тълкувател. Нито един лингвистичен „екземпляр" не може да се изтълкува правилно от науката на езика, ако знаците му не се преведат в други знаци на същата система или в знаците на различна система. Всяко сравнение между два езика предполага проучване на взаимната им преводимост. Широко разпространената практика на интерлингвистична комуникация не бива да се изпуска от зоркия поглед и строгия контрол на лингвистичната наука. Няма как да пренебрегнем острата нужда - и теоретичната и практическа значимост - от двуезични речници с прецизни сравнителни определения на всички съответстващи единици вътре. По същия начин двуезичните граматики би трябвало да дефинират какво уеднаквява и какво разграничава два езика в техния подбор и определяне в граматическите концепции.
Умението да говорим на даден език предполага и умението да говорим за него. Вербалният код, който ни е нужен, е един и същ, следователно, би трябвало да владеем, както знанието по съответния език, така и знанието за него. Подобна „металингвистична" манипулация позволява повторен преглед и повторна дефиниция на използваното словесно богатство.
Ако някоя граматическа категория отсъства в даден език, значението й може да се преведе на съответния език чрез лексикални средства. Двойствената форма на староруски „брага" например се превежда с помощта на бройно числително име „двама братя". Още по-трудно е да останем верни на оригинала, когато превеждаме на език, който има определена граматическа категория, от език, в който същата тази категория липсва. Ако искаме да преведем изречението „Тя има братя" на език, който не познава двойствено и множествено число, принудени сме или да направим избор между следните две изявления: „Тя има двама братя" - „Тя има повече от двама братя", или да оставим слушателят сам да вземе решение и просто да кажем: „Тя или има двама братя, или повече от двама". Същият проблем възниква и ако превеждаме от език, който не познава граматическите категории двойствено и множествено число, на език, който свободно си служи с тях. Тогава ще трябва да изберем една от двете възможности - „брат" или „братя", или да предложим на възприемащия съобщението две ситуации: „Тя или има един, или има повече от един брат".
Ако ни се наложи да преведем от английски на руски например следното изречение „I hired a worker" (Наех служител), ще се сблъскаме със следните проблеми. Руснакът ще се нуждае от допълнителна информация - дали глаголното действие е завършено или не и дали служителят е мъж или жена, защото той трябва да направи избор коя точно форма на глагола да използва - „нанял" или „нанимал", както и дали съществителното да бъде в мъжки или женски род - „работника" или „работницу". Ако се зададе въпрос на англичанина дали служителят е мъж или жена, може да прозвучи неуместно или нетактично, докато при руската версия на същото изречение този въпрос е неизбежен, наложителен. Тъй като граматическите плоскости в това отношение между двата езика са напълно различни, рискуваме да изтълкуваме по грешен начин оригинала и да предадем всъщност съвсем различно по смисъл съобщение. Затова контекстът може да се окаже изключително полезен за разрешаване на колебанията ни. Колкото по-широк е той, толкова по-малък е рискът от преиначаване на информацията.
По същество езиците се различават по това какво трябва да изразяват, а не по това какво вероятно изразяват. Всеки глагол в даден език извиква редица въпроси от рода на: дали разказваното събитие е завършено или не; дали разказваното събитие съвпада с момента на говорене?
По своята когнитивна функция езикът е в най-малка степен зависим от граматическата система, защото дефиницията на нашия опит се намира в добавъчни връзки с металингвистичния процес - когнитивното ниво на езика не само допуска, но директно настоява за и изисква декодираща интерпретация, която в случая се явява тъкмо преводът. Когато става дума за шеги обаче, за сънища, магия или най-просто казано - за онова, което някой би нарекъл всекидневна вербална митология, и най-после за поезията, граматическите категории се отличават с огромно семантично значение. При това положение въпросът за превода вече съвсем не е толкова еднозначен, той става много по-сложен и спорен.
Дори категория като граматически род, често назовавана като просто формална, играе важна роля за отношението на говорещото общество. В руския език женският род не може да означава човек от мъжки пол, нито пък мъжкият род - човек от женски пол. Персонификациите на половете се уточняват с помощта на техния род. Един тест на Московския институт по психология (1915) показва, че руснаците, склонни да персонифицират дните от седмицата, отнасят понеделник, вторник и четвъртък към мъжкия пол, а сряда, петък и събота - към женския, без всъщност да си дават сметка, че това разпределение се дължи на мъжкия род на първите три имена (понедельник, вторник, четверг) и на женския на останалите (среда, пятница, суббота). Фактът, че думата за „петък" е от мъжки род в някои славянски езици и от женски в други, е отразен във фолклорната традиция на съответните народи, която е различна в техните петъчни ритуали. В славянските и в някои други езици, където „ден" е от мъжки род, а „нощ" - от женски, денят се представя от поетите като любимият на нощта. Изобщо, като цяло, категорията род създава доста проблеми в транслингвистиката, и то не само когато става дума за преводи. Така например, едно руско дете доста ще се удиви, ако прочете немска приказка с картинки, където смъртта е нарисувана като стар мъж (на руски думата „смерть" е от женски род).
В поезията вербалното уеднаквяване е основен градивен и творчески принцип на текста. Синтактичните и морфологичните категории, корените, префиксите и суфиксите, фонемите и техните компоненти - накратко, всички съставни части на вербалния код - са изправени един до друг, лежат съпоставени на една плоскост, вплетени в близки връзки на принципа на подобието и контраста и носят свой собствен смислов заряд. Фонологичното подобие се схваща като семантична връзка. В дълбочината си поезията е непреводима. Никога не може да се повтори същото чувство, да се създаде същото внушение, да се предаде играта на думи, на емоции. Поезията е най-самобитният текст, непризнаващ ничии правила - нито на граматиката, нито на превода.
Съвсем подходяща е в случая латинската поговорка Traduttore-traditore (преводач - предател). Преводачите пре-веждат слово според собствения си светоглед и собствените си лингвистични познания.
Въпросът е какво пре-дава и какво пре-вежда преводачът?
Преводач на какви съобщения е той?
И предател на какви ценности?