автор: PLACEBO

По моите скромни изчисления, аз съм най-малката от първите и вторите братовчеди на рода ми по бащина линия. Дали затова, или и заради голямата разлика в годините, винаги съм се чувствала обградена с много ласки, топлина и любов от братовчедите си.
Всъщност е правилно да кажа братовчедките си - защото те са повече на брой. Но това не изключва и привързаността ми към братовчедите.
Когато бях малка, чаках с нетърпение ваканциите, за да отида при Мути - баба ми Станка. Тя живееше на село - колко е хубаво да си имаш баба на село! (Сега поне има какво да си спомням). Та отивах на село Гложене - много бях горда с това село - обяснявах на приятелките си, че има и друго Гложене - Тетевенско, а нашето се намира в най-плодородната област на Дунавската равнина - Златията. Нямах търпение да слезна от рейса, да видя Мути, след което да отида да видя и баба Димитра - етървата на баба ми. Те си ходеха на гости почти всеки ден след 4 часа следобед и не си спомням някоя от тях да е отишла при другата с празни ръце.Баба ми й викаше "како" Димитро.
Баба Димитра страдаше от астма, пиеше доверови таблетки и гледаше буби. В двора й имаше няколко черници. Къщата й беше стара, доколкото си спомням - с 4 малки стаички и коридорче. В едната стая беше разположила стана си и тъчеше черги. Веднъж беше тъкала черги и за нас. Като че ли те носеха нейния дух - просто беше уютно в къщи.
Срещу нейната къща се намираше Старата църква или Старото килийно училище. Татко ми е разказвал, че то е било едно от първите в България и отново се чувствах горда от този факт. Там живееше баба Гана - сега си я спомням - с тоягата и беззъбата уста - като ме видеше, ми се радваше и ми даваше по едно яйчице - а аз умирах от страх, защото си мислех, че е баба Яга. Една зима разбрах, че е починала. Бях вече в прогимназията и плаках тайничко за нея. Просто я обичах, независимо, че ме беше страх от нея.
Мути беше много добричка, но много страхлива и нерешителна. Не ме пускаше да закъснявам като по-голяма, а ако трябваше да отида на Огоста с другите деца, бяха едни кандърми от моя страна… Всяка вечер, преди лягане, си казваше Вечерната молитва и се кръстеше. Като бях по-малка, заставах - клекнала - пред нея, докато се кръсти, и я наблюдавах - изучавах и най-малкото движение на устните й - без да разбирам какво казват. Като свършеше с Молитвата, тя започваше да се смее и да ми казва да не правя така - защото не е хубаво и било грях пред Господа. Питах я къде е Господ, а тя винаги намираше начин да ми каже нещо друго и отклони въпроса ми.
Следобед, докато тя си почиваше, аз се измъквах и отивах при баба Димитра - минавах през задната порта - покрай Леденицата, където Хоремагът си пазеше продуктите. Баба Димитра ме посрещаше с усмивка и всеки ден ми разказваше по нещичко за роднините. Най ми харесваше, когато ми разказваше кой как се е оженил - разказите й бяха пълни с чувство за хумор и закачки. Попивах всяка нейна дума. Сега съм забравила доста от нейните истории, но някои, които си спомням, реших да запиша - докато и мене още не ме е налегнала склерозата. Татко също много ми е разказвал и продължава да ми разказва за нашата фамилия.
Вечер, през лятото, отварях широко прозореца на стаята - звездите, на фона на нощното небе, влизаха при мен и ме караха да мечтая. И всичко това под звуците на щурчетата и жабокряка. А някъде далеч се чуваше тътена на Целулозния комбинат. Дълго време не можех да заспя - бях 7-8 клас и изпитвах първите вълнения, породени от момчешките погледи. Превръщах се от момиченце в девойка… Какво ли не бих дала сега да се върна в онова време и да послушам отново вълшебния оркестър на щурчетата и крякането на жабите. А сутрин слънцето ме галеше с първите си лъчи, усещах в просъница, че Мути става и затваря прозореца, за да не ми е студено. Винаги ме оставяше да спя докогато ми се иска. А като се събудех, ме чакаше някоя пържена филийка, които обожавах! А как готвеше Мути - спомням си как правече кокошка, пълнена с ориз…
Всеки следобед купувах сладолед от Маринчо - сладкаря. Чудех се защо и през лятото Маринчо ходи с кепе на главата. А после отговорът сам си дойде - беше плешив. Видях го на един футболен мач - той играеше в селския отбор и естествено - не можеше да тича с кепе на главата.
В нашата къща се помещаваше селската аптека. Аптекарки бяха кака Мими - моята първа братовчедка, и леля Гергина. Имаше един санитар - циганин - Бобоко - спомням си мустачките му и снежно-белите му зъби.
Като бях във втори клас, баба ми ме кръсти - искаше кръстница да ми бъде баба Димитра, но тя погрешно разбрала часа и закъсня - дойде след "церемонията". Кръсти ме поп Деко, когото аз много харесвах. Мути ми стана кръстница. Тогава още не схващах защо всичко е тайна и никой не бива да знае.
До нас - в къщата на мама Пенка, беше Хоремагът, където имаше едни готвачки - леля Тошка и леля Драганка, които правеха най-вкусните кебапчета на света. А братовчед ми Жоро си правеше майтапи с мене - караше ме да гледам към тавана какво имало - и ми вземаше от кебапчетата. А с Катето веднъж ходихме да скубем една овца на чичо Петко - единият от синовете на баба Димитра - за да изпреде вълна и ми оплете ръкавички.
Детските ми спомени от село са наивни - възприемала съм нещата от позицията на детето - чисто. Дано всяко дете има спомени като моите.
Реших, че историите, които ще напиша, ще бъдат моя дар към децата ми, а и към роднините ми. В тях съм вплела художествената измислица, без която не може. Но съм следвала основната нишка.