Уморен съм от всичко това, от цялото си образование, от дванадесетте години, които, по своя или чужда воля, прекарах "обучавайки" се. Обучението всъщност се превърна в постоянно мъчение, постоянни опити да ни налеят акъл в главите, докато Те сами не разбираха, че са толкова невежи, толкова... никакви. Писнало ми е от гимназията, от училището, дори от университета, който ме чака, е вече осъден да ми писне в момента в който прекрача вратите му.
Ако не бях човек, и ако не забравях всичко, като всички нас, земните, вероятно и животът щеше да ми е писнал, но аз още вярвам, че зората ще блесне след това, че животът ще се промени, че ще имам време за себе си. Но в момента... В момента просто ми е писнало. И не искам да завършвам гимназия.
Това са осемнадесет години. Една четвърт от човешкия живот. Ако живеехме четири дни, това щеше да бъде първия, разбираш ли? И както във всеки ден, колкото и да е тежък, уморителен или скучен има целебен сън, който те кара да не искаш да се събудиш, така и за мен има, и ще има още съвсем малко, само една седмица, моменти, които искам да обединя в един единствен, който да трае вечно, да си ги сложа в голямата стъкленица, която стои сега в хола, докато майка ми и баща ми подремват, улисани от мислите за моята издръжка в университета. А после и аз да вляза в тази стъкленица и да заживея там свой собствен, паралелен живот.
Всичко е безкрайно просто, безкрайно човешко - моите приятели са моето семейство, и след точно седем дни трябва да прекъсна, малко или много, връзката си с тях. Ей така, по прищявка на съдбата. Изведнъж, с по две-три прегръдки, четири-пет целувки и няколко сълзи за всеки един от тях. А после всички да изчезнем в мъглата на живота, и когато отново се срещнем, този път затънали в нея до самодоволство, да не можем да се познаем, и да видим нагледно как сме изхвърлили старите сантименти в кофата за боклук, заедно с моята стъкленица на спомените. Ще изтрием първо лицата на другите, после имената, после случките, а накрая и действията, и накрая ще изплюем онзи сладък дим на споделеното.
Не че приятелството ни се базира на кой знае какво сходство в характерите. Нито се харесваме чак толкова. Но омразата, омразата обединява, и така ражда любов, както нощта ражда ден. Мразим Тях - тези, които са ни тъпкали през тези дванадесет години, и които после ще се правим, че сме обичали с цялото си сърце. Мразим Другите - тези, които никога не сме харесвали, ние в нашата малка клика, и които после ще целуваме с устата на Юда, при следващата среща, а тя - след 20 години. Само себе си не мразим, и в момента имам чувството, че никога няма да се намразим.
Затова пак си слагам черния костюм и обувките, и излизам от стаята, за да се погледна в дървеното огледало, за да видя как ще изглеждам след моята Голгота - на абитурентския си бал.
* * *
Искам още, още, още. Не съм уморена. Всичко започна толкова скоро, защо вече трябва да свършва? Ето ги, нашите, днес ми казаха да не се стягам толкова, да не плача, защото гимназията била нищо в сравнение с това, което ми предстояла. Напълно очевидно е - те нищо не разбират, може би някога са разбирали, а сега са забравили. Не са като мен, аз винаги помня, всичко помня - помня първата целувка, първия секс, първия оргазъм, първото скъсване с цялата изгаряща болка, с онова садистично-приятно усещане за неспособността ми да изляза от слабото си тяло и да унищожа копелето, което ми го причини. Дори този спомен не е горчив, понеже всичко беше невинно, като игра. А това сега не е, след една седмица всичко ще свърши! Ще помахам на тази по математика за последно, ще й се усмихна, и ще отида и аз в моя университет, за да стана човек, а още не искам да ставам човек, понеже съм привързана към детето в себе си. Сигурно ще сме заедно с детето цял живот, или поне докато не си родя свое. Свършва пролетта на моя живот, след точно една седмица, и започва лятото, след лятото ще мине есента, след есента - зима, и аз ще си отида, но посятото ще покълне и някой друг ще започне своята пролет. А е толкова трудно да избягаш от пролетта. Сега наистина е пролет, не в моята душа, а навън, и дърветата са цъфнали, и има цветя, и млади момичета, още далеч от моята една седмица на терзания. А пък аз си стоя вкъщи, уча за изпити, мечтая за миналото лято, вместо за това, което предстои.
Имам толкова много приятелки, а всичките отиват в чужбина! До една. Само аз оставам тук, понеже съм закотвена за нашата си земя на люляка и майската роза, от която не мога да избягам. Всъщност, можех, но реших че не трябва. И приятелките ми го знаят - те ще избягат, ще ме забравят, ще се забравят една друга, но никога няма да избягат от земята на майската роза! Може би защото всички помним земята по която стъпваме, а не лицата, в които гледаме. А те са най-важни!
Нищо. Хайде стига с тази история, трябва да се поразтъпча, да разгледам букети, които да са моят трънен венец по моята малка Голгота - след една седмица съм на абитурентски бал.
* * *
Всичко свърши, излизаме от гимназията. Концерт, набързо спретнат, не като в други години - от нас за гимназията, а обратното - от гимназията за нас. Аз от тази гимназия напълно нищо не искам, исках да й дам малко от себе си. Нищо. Млади момиченца си извисяваха гласовете, после излязохме от прашната актова зала, и сега вървим по коридора за последен път. Повече никога няма да вляза тук! Преди два месеца бих дал левия си крак, за да накарам кошмара на натрапеното ми школо да изчезне веднъж завинаги, а сега дори не мога да изляза. Колко много, точно колко мразя тази прашна гимназия?
Спираме се на входа, по-малките са около нас, ръкопляскат. Едно момиче излиза, и пее песен, някак си фалшиво. Опитвам се да си внуша, че тази песен ще остане завинаги част от мен, част от сърцето ми, и докато си го внуша песента свърши и отзад ни изтикаха навън. Там чакаха родителите, моите и на приятелите ми, и тук свършваше, официално всичко. Тази вечер на хотел - утре - раздяла. Вечна и непоправима. Един-два телефонни разговора през лятото. Само ще удължат мъчителната агония, която сега се е залепила за мозъка ми и ми пречи да прогледна, да видя истината - остават ми още пет години каторга, а после живот, по възможност в чужбина, ако не - може и тук. Но далеч от каторгата. Поглеждам лицето на моя най-добър приятел, който вече не ми е най-добър приятел, защото заминава за София, където ще кандидатства, а пък аз там не искам да ходя, понеже или ще си остана тук, или някъде наблизо. Значи той вече е история, изтривам го от паметта си с ритмично движения на пет-шест мозъчни клетки, и се опитвам да затисна импулса на останалите няколко милиарда да изкарат сълзи през очите ми. Влизаме в колата с нашите, за да се преоблека вкъщи, а после - хотел "Довиждане". Или както там се казва.
* * *
Не мога повече нито секунда, защото вървя по този коридор за последен път, и стъпките ми отекват, в тон с хиляди други, защото историята и литературата, които ме чакат вкъщи са се слели с многолюдната тълпа отпред, защото тук сме само аз и моите приятелки, които днес не ми говорят. Не ми говорят нищо истинско, имам предвид - само поплакахме малко, посмяхме се доста повече, а те след някой друг ден ще отлетят за своите Обетовани земи, аз ще си остана на моето малко островче, и ще скършим младото си приятелство.
Естествено, че в момента плача. Ти би ли могъл да не плачеш? Би, би, защото не си ми на състоянието. Сълзите се изливат от мен, порят лицето ми и всичко става дим, оставам само аз и моето топло лице, което след някой и друг месец ще бъде погребано в катакомбата на живота. Но сега... сега... сега... нека да са радвам, Боже, дай ми поне аз малко да се радвам, виж, даже съм си сложила кръстчето, с което бях на първия учебен ден. Ах, тогава ме беше страх да вляза, сега ме е страх да изляза.
Концертът беше хубав, знаеш ли? Личеше си, че всички пеят от сърце, и там някъде, на моя прашен стол, остана част от мен, завинаги ще стои там, на този стол, с всички други части от всички други, стояли там и гледали влюбено сцената за последен път. Сега сме наредени на входа, и виждам за последен път вратата от тази й страна! Един ден може би ще се върна, за да я погледна пак, ако се сетя! Ах, как няма да се сетя, това са осемнадесет години - осемнадесет години радост, осемнадесет години - робство. И какво сладко робство, на цената на малко повечко труд аз получих своето щастие, а сега е време да го оставя тук, за да го вземе догодина някой друг, който ще престъпи пред същата тази порта. Хайде, стига съм плакала, звучи песен - колко сладка, колко хубава. Не знам текста, не знам дори за какво се пее, защото емоцията ми е запушила ушите, но тази емоция попива и когато се прибере обратно в мен, тя ще си остане!
Излизаме на входа, ръкопляскат ни малко, слизаме. Нищо не е свършило! Отиваме на хотел, след малко, само да се прибера вкъщи. Изтривам си сълзите, обръщам се за малко, за да закова образът на големия циментен мастодонт - гимназията, стоящ пряко над мен. И после влизам в колата.
* * *
- Здравей, познаваме ли се?
- Не, и вече май е малко късно.
- Луд ли си, нищо не е свършило, имаме още няколко часа младост, до утрото...
- Свърши, когато излязохме от гимназията. И сега ми е по-добре.
- О, не говори така! Един ден ще се върнем?
- Къде ще се върнем, в опустелия вече храм?
- В гимназията, какъв храм? О Боже, плашиш ме.
- Признай, че плака, не защото си щастлива, а защото всичко свърши.
- Пак ще се разплача...
- Ти плака ли, наистина?
- Да, а ти?
- Не, аз сега ще плача.
- Недей, вече няма смисъл. Прав си, всичко свърши.
- Свърши, да, наистина. Не искаш ли да си пак десети, девети, даже осми клас?
- Искам, да, наистина много го искам. А ти?
- Не, аз мразя, ние всички тук мразим - нали ги виждаш, тези, които сега танцуват. Те мразят. Мразят осми клас. Ти мрази ли вече, или мина и без това?
- Не, но ще мразя след малко.
- Всичко свършва след осем часа, там някъде ще се събудим, ще се обърнем и ще си тръгнем.
- Нека го изтрием.
- Как?
- Да се трием един в друг, ти - в мен, аз - в теб, да се трием един друг, та да не помним, да се трием, ей така - аз мене си, ти - тебе си, и да се изтъркаме, ако ме разбираш. Или пак си момче, и виждаш само чукане?
- Не виждам нищо вече, сляп съм даже за момчешкото. Но нека, нека се изтъркаме, Да се трием един в друг, ти - в мен, аз - в теб, да се трием един друг, та да не помним, да се трием, ей така - аз мене си, ти - тебе си, и да се изтъркаме!
После ние сме горе, в нашата стая, нищо че не се познаваме, и че даже стая си нямаме, и се търкаме. Гледаме се със студени очи, чакаме момента на физическата наслада, той идва - после пак, единия плаче, другия гледа умислено. И така си се търкаме.
* * *
А на сутринта аз се събуждам, виждам я, ставам, слизам на бара, тя идва след мен, посягам да я прегърна, без да искам, тя ме отбягва, без да иска, и си изпиваме кафето, казваме си по едно довиждане, после и с останалите, и си отиваме. Вече не мразя.
* * *
А на сутринта аз се събуждам, виждам че го няма, но някак си вече не ме интересува. Отивам долу, на бара, виждам го, и той ме вижда, посяга да ме прегърне, без да иска, аз го отбягвам, без да искам, и си изпиваме кафето, казваме си по едно довиждане, после и с приятелките ми, но те вече не са ми приятелки, не са от моята планета, и си отиваме. Вече мразя.