автор: Orlinator

Бау-бау. Това мога да казвам, единствено и само. И много ми харесва. Защото като кажа бау-бау и ние всички тръгваме да бягаме, цялата глутница, след звяра на четири колела, и го гоним, а той бяга от нас, защото е уплашен. От време на време звяра спира, и тогава винаги, всеки път, ме удря в главата впечатлението, че този звяр не става за ядене, тоест няма никакъв смисъл да го гоним. Но така или иначе, има ли смисъл от един кучешки живот, ако не гоним железните зверове.
Често убиват някой от нашите, тези черни зверове. Засилени, докато бягат, а те сигурно си търсят доста голяма плячка, и когато някой от нашите излезе те минават през него и му чупят врата. Странни зверове, никога не си взимат плячката, след като си я уловят. Аз съм виждал тяхната плячка, но само с един по-голям звяр, черен и висок, може би пет-шест пъти колкото мен, но пък аз не съм най-висока от всички. Бау-бау, а в звяра влиза един човек, от онези женските, които не миришат на хора, а на плодове. Много пъти съм виждала от звяра да излизат и мъже, ама да излизат - явно ги повръща.

Бау-бау, какво значение има? Сега си търсим храна. Аз и още две кучета. Имената им не знам, беше достатъчно трудно да запомня своето. Надка. Или Стойка. Стойка ми викат някои хора, други - Надка, явно защото не се познават един друг и не могат да достигнат до консенсус за моето име. Ама нищо, Надка или Стойка, аз си оставам куче, и сега ловуваме с други две кучета. Имаме си много удобно ловно поле, пак направено от хората - много са добри тези хора! - метално, и вътре те оставят храна, а ние влизаме, после се борим за нея, за да има най-много за най-здравия, и продължаваме.

Така ще бъде цяло лято, поне. През зимата вече не ни оставят храна, и повечето от глутницата умират, но аз не, защото съм бързо куче и се състезавам с тях, и когато намеря храна, на никого не давам! През зимата идва и една жена, вика ми пера. Не знам какво е това пера, но тя ми се радва, има дълго палто, направено от одрани котки. Тя сигурно си мисли, че е нещо друго, понеже не мога да си представя как хората ще дерат котки, колкото и да са противни. Хората обичат животните - факт. Бау-бау. Жалко, че мога да казвам само бау-бау и не мога да го обясня на другите от глутницата. И сега ловуваме. Скачам в кофата. Ох, ударих си муцуната, в капака. Тежък капак. Няма време за бау-бау, ухапвам съседното куче и взимам някакъв зеленчук, после скачам и с него бягам в гората. Бягам навътре, навътре, докато не стигна до голямата бяла крепост, в която има едно огромно куче, което никак не ме харесва, но и то може да казва само бау-бау, така че не знам защо. Пък и то само "бау-бау" повтаря, докато аз стоя до оградата, понеже не съм на каишка, понеже съм свободна, и си ям стария зеленчук, и усещам вкуса му. Добре че са хората да го вържат. Те ме пазят. Бау-бау, какви добри хора!

И си изяждам зеленчука, и така в ядене на зеленчуци минава и зимата, и през пролетта раждам. Ражданията ми са специално за пролетта, и тази пролет родих пет малки кученца, но три ми ги взе някакъв. За да се грижат за тях, понеже аз не мога, ах, добри хора! Бау-бау, им казах аз, кучетата поскимтяха, и жалко, че не можех да им обясня всичко. Прибра ги един човек по-черен, с повечко косми, много приличаше на нас самите, и миришеше на нас. Значи някой, който съвсем се е присъединил към нашето племе.

Другите две порастнаха и изчезнаха от квартала, забравиха ме, но аз съм свикнала, така сме ние кучетата. И по-специално уличните. От време на време хората извеждат своите кучета, вързани, за да не ни пречат на свободата, да не ни се мешат в краката. Ах, колко са жалки, кучетата на хората! Те са ги взели при себе си затова, за да ги приобщят малко, да станат истински.

А аз си тичам към кофата, скачам вътре, грабвам си зеленчука и бягам.

Бау-бау.

Един ден дойдоха едни хора, с малък камион, излязоха и започнаха да пускат малки стрелички по останалите от глутницата. Аз се скрих, защото ми се стори, че боли, и видях - кучетата паднаха, вкараха ги в един камион, и останах сама. Сега няма дори на кого да казвам "бау-бау". Нищо. Поне всичките зеленчуци в кофата са си за мен. И вече си живея сама, дори не раждам през пролетта, понеже няма кой да ме оплоди. Сигурно хората в момента стоят и мислят как да помогнат й на мен, след като съм била тъй глупава да се скрия от тях, когато стреляха с онези стрелички.

Хората пак дойдоха, този път без стрелички, застреляха Надка с пушка и я хвърлиха в една кофа за боклук.

Бау-бау.