автор: Amar

Помислих, че в стаята има прозорец. Това бе първото доказателство, че бях жива. Приближих се и се загледах през него навън в мрака. Някъде отвъд пространството. Поисках да го отворя и протегнах ръка. Отворих го. Нищо. Нищото ме гледаше зловещо. А аз не видях Нищото. Всъщност там изобщо нямаше прозорец. Но защо не виждах нищо?
Някаква капка падна на ръката ми. А сетне още една. И още една. И още. Преместих се встрани. Отново капка. Още и още. Ядосах се. Затворих прозореца. Ръцете ми бяха мокри. Плачех. Аз ли плачех? Невъзможно, та аз чувах смеха си. Това беше моят смях, аз го познавах. Потърсих огледало. Погледнах в него. Гримът ми беше размазан. Винаги ли изглеждах толкова зле?
Трясък!
Сепнах се.
Прозорецът се беше отворил. От слънцето.
Навън грееше слънце.
А снегът удряше в стъклото. Влезе в стаята.
Какъв студ! Толкова ми е студено.
Забързах към прозореца да го затворя. Изобщо не го намерих. Странно къде бях стояла допреди малко...
Помислих да ти се обадя и щях да го направя, ако преди миг не се бяхме чули вече. Обадих се, но те нямаше, помниш ли...
Споменах ли, че минаваше полунощ? Често ме мъчи безсъние, въпреки че отдавна вече спях. И сънувах. Сънувам.
Слънцето светеше в очите ми, заслепяваше ме. Загасих лампата.
Луната беше достатъчна.
И без това не виждах нищо!
Прозорецът отново се отвори, този път го затворих, когато за втори път през тази нощ открих, че там изобщо нямаше прозорец.
Нямаше нищо...
Почувствах се някак особено.
Какво бях затворила тогава?
Може би една забравена страница от живота си...
Замислих се. Възможно ли бе?
Вятърът силно духаше в стаята ми, разхвърля всичко.
И без това разхвърляно, неподредено, хаотично...
Потръпнах.
Огледах се.
От стола срещу мен ме гледаше подигравателно демонична маска. Надсмиваше ми се.
Всъщност това съвсем не беше моята стая.
Къде съм?
Не познах нищо в нея - нито дрехите си, нито леглото, нито стола, нито масата. Нито прозореца.
Прозорец ли казах?
В стаята нямаше прозорец.
Някъде по пода се търкаляше снимката ти...