Вторачих се в Залеза, седнал по турски
на топлия камък пред мене.
Очаква нощта да довее южнякът,
към края си за да поеме.
Усмихва се кротко насреща ми Залез,
обречен, трагично прекрасен.
А чака го нищото, дебне го бездната
след огнени няколко часа.
И ето, загризват от топлата плът
на камъка черните сенки.
Отстъпва им Залез, пристъпва към мен...
и тръгваме двама полека.
Еднакво е кратък животът ни, нека
и моят да бъде от пламък!
Светлик пътеводен да има човекът,
замръкнал в града си от камък.