автор: hope

Раздърпаният шлейф на чезнеща мъгла
се свлича неохотно и драска по небето.
Парченцата от него поглъщат светлина
и хвърлят странни сенки по мен и по шосето.

По призраци от пара и сиви силуети
минута след минута подскачам в своя бяг-
надбягвам се със сенките на облаци в реката
и дебне мълчалив отсрещният й бряг.

Мечтая да не свършва безжизненото утро
да лее сива вечност заспалото небе,
с отровната си свежест света ми да удави
студеният му полъх. Аз тичам. Накъде?

Потъвам в хоризонта. Отивам си. Не, бягам!
Прескачам идеали, любови, имена...
Загърбвам неизбежната обидна нереалност,
която ги изгражда. Превръщам се в жена.

Безпомощни илюзии, копнежи невъзможни
решително съборих, потъпках в своя път.
Решетките от радост да счупя си наложих,
усмивките без повод от мене да странят.

И паднаха стените на моя смешен замък,
на пъстрия кашон на детските игри.
Понесе се свободен, всеяден като пламък
по-зрелият ми взор - света да изгори.

Сега потъвам бързо в мъртвешката безкрайност,
преградите изчезват - остава пустота.
Аз тичам, търся нещо. Не се съмнявам тайно
дали ще го намеря. Но питам се "Кога?!"