автор: roni_16_f_sf

Сините ти очи ме издавиха,
Русите ти коси ме заслепиха,
Ласките ти ме плениха,
Лъжите ти ме убиха.

Раздялата не можа да се спаси.
Сърцата, тя, разтресе и раздели.
Времето, мой спътник беше след това,
Но уви и то не ме спаси от тази чернова.

Сега стоя пред моя зид и гледам пак към теб.
Да бутна ли стената крехка, с риск да се погубя?
Дали не са миражи сенките, които ти излъчваш?
Лижеш ли ме? Обичаш ли ме? Искаш ли ме?
……………………………………….
Но отговора тъне в забрава…

Нека слеем злото с доброто,
Радостта ни да е като цветен стих,
Любовта ни да се лее в безкрая,
С риск да се погубя, бутам този ЗИД!!!