Тишината се сковава
от безшумните ни викове,
градиращи към отчаяние-
Отекващи в горите крясъци.
Или говорим.
Слушаме се -
всеки знае собствения си език.
И гледаме се странно,
Неразбиращо и плахо,
Тихо и почти наивно.
А разбирахме се май без думи.
Така ли беше преди време?!
Питаш ме защо сълзи в очите ме
Едва-едва проблясват?
Не ме затопля огъня в камината ни вкъщи,
Нито сготвената вкусно у дома вечеря,
Или спокойните ни нощи,
прекарани пред телевизора.
Дори се скарай,
Но нека всичко в мен да тръпне.
Тихо е,
А каза ли ми нещо преди малко?!