Дъждът отдавна беше спрял навън
Ала в сърцето капчиците скръб
валяха... Сякаш срина се светът
когато тръгна си и ми обърна гръб.
Прибрах се във самотната си стая -
там дето някога се любихме със теб...
Обичам те и още те желая!
Но ти от други помисли обзет
живееш и душата ти нехае.
Държиш се сякаш всичко е наред...
От листата на Q-то си изтрих те...
Незнаино как обаче появи се пак.
Прекръстих името ти на „Страхливец”,
та видя ли го винаги да ми напомня как
избяга кат безкрупулен убиец.
Стоях на стълбите на онова кафе
и гледах как в таксито ти качи се...
Отиде си завинаги от мен
и зная – никога не ще се върнеш вече...
Иди си! Нека много си щастив
без мене и без всичко що ти давах!
Живота ти да бъде по-красив,
по-хубави и дните ти да стават!
Изтрий ме от сърцето си! Изтрий!
И забрави за мен, за името ми даже!
Отровата за любовта във теб изпий!
Но да останеш жив след туй дали ще можеш?...
Във онзи миг, във който те докоснах
отдръпна се и аз разбрах едно:
не си ти чувствата напълно превъзмонал...
Напразно времето и всичко е било!
Не се мъчи – не можеш да го криеш!
То виждаше се в твоите очи...
Макар, че никога не ще си го признаеш,
Дори до смърт това да ти горчи...
Но ако някога намериш сили
във себе си да кажеш че обичаш,
повикай ме – дори и след години
едва ли нещо в мен ще е различно...
За друго, знай, не искам да ме търсиш.
Не бих могла аз друго да ти бъда.
Вероятно никога не ще го сториш...
Но не тъжи – аз няма да те съдя.
Простих на всички за ужасните обиди.
На себе си простих, че им се вричах...
За начина, покоито си отиде
простих ти. И това, че си различен,
за удара с размаха ти нанесен...
Простих си за това че те обичам...
И ти прости, че още вярвам в тебе,
че моета надежда не умира...
Навярно просто тъй съм си устроен:
главата този край не го побира...
Сега аз спирам вече да ти пиша...
Избери най-правилния път за тебе кой е!
Но знай – докато някой ден не спра да дишам
във гърдите ми сърцето ще е твое...