автор: Obgru6tane

Аз съм крадла. Крада от любовта. Крада, ала нищичко не й отнемам.


Има много такива градини. Това е една от тях. Въздухът дори е наситен с любов. Вечер, като че и алеите си шушнат, а в мрака изглеждат безкрайни.
Идвам тук сама. Ухае на нещо сладко и неопределено. Не те задушава, но докато си тук, не те оставя. Седя и наблюдавам. Влюбените са толкова красиви. Момичешките къдрици проблясват на нощните светлини. Силни мъжки ръце нежно прегръщат. На леки стъпки грациозни фигури изпълват нощта с живот. Очите ми привикват с мрака. Скоро разпознавам и лицата, заживявам с емоциите им. Някои виждам да преминават покрай мен всяка вечер, други преоткривам рядко. Но повечето от всички тия двойки ми стават мили, сякаш ги познавам лично. Сякаш знам галените им имена и милите им любовни тайни.
Не само щастливи хора идват тук. Понякога някъде съвсем близо до моята пейка има друга една, на която някоя самотна сянка си припомня. Хората обичат да ровичкат в раната, да извървяват пътя обратно, макар при всяка стъпка да кървят от мъртвата красота на миналото. Самотата им прилича на мастилено петно във вода. Размива се около тях и мракът не изглежда вече гальовен. Нещо в тези самотници ме привилича. В тях липсата така гори, че любовта, макар уж отминала или пък несподелена, е някак още по-истинска. Някак сгъстена, побрана цялата в един едничък човек, наместо да я има в двама. Тези хора страдат. И почти винаги не е против волята им.
Сетивата ми тържествуват, когато идвам тук. Чувствам се като наблюдател - всичко ми е близко, ала нищо не е мое. Вярвам в любовта. Не в някого, дори не в себе си. В самата нея. Тя прилича на една и съща боя, с която са рисувани милиони картини до сега. Понякога художниците размиват цвета, смесват го с други или прекомерно го засилват, ала боичката - тя винаги е същата. Опитвах се дълго да нарисувам себе си с нея. Но така и не ми се отдаде. Образът ми не се почувства на мястото си в нито една композиция. Тогава разбрах, че не моя картина ми трябва, само цветът ми е достатъчен. И за да го имам, започнах да крада усещането за него от чуждите картини.
А аз наистина обичам чуждите емоции. Чуждите спомени. Чуждата самота. Като че нямам нужда от свои, когато другите си имат толкова много от тях. Наслаждатавам се на хубавите моменти на хората, изживявам трудностите им заедно с тях. Ей така, отстрани, седнала на пейка близо до тяхната. Събирам остатъците от чувствата, които разпръскват около себе си, цапам се в мастилената болка, която дави с интензивността си всичко наоколо. Когато се чувствам празна идвам тук, където винаги има какво и кого да почувстваш.
Не вярвам да има нещо по-красиво от влюбения мъж. А неговата самота ми е по-скъпа от всяко друго чуждо чувство. Затова понякога се престрашавам и сядам до някое наранено момче. Отначало не ме забелязва до себе си, а и не това искам. Така мога да го опозная истински. Погледът му, зареян някъде далеч, като че търси ония две нежни очи, които не отвръщат на неговите. Очи безчувствени, слепи като тези на мраморна статуя. Ако имам шанса дълго да остана до един такъв човек, започвам да различавам контурите, по които броди погледът му. Откривам в тях онази, която владее сърцето му, но отказва да вземе половината от любовта, която боли в гърдите му. Опознавам я, виждам красотата й такава, каквато я открива той. Колко съвършено създание е тя! И ето че и моите емоции се обливат в оная влюбена боичка, в която е оцветена болката му. Нещо в мен трепва и като че заживява свой живот. Шава, търси как да изрази себе си. Искам от тази любов, която владее над самотната сянка до мен. Искам да я имам в себе си, за себе си. И тогава... тогава я заговарям. Нея - самотата на тъжния влюбен мъж. Това е най-прекият път до сърцето му. Вече знам достатъчно за него. Той не се нуждае от мен, защото мене дори не вижда. И за това му давам това, което иска - усещането за нея. Правото да целува устните ми така, сякаш целува нейните. Правото да не пита за името ми. Правото да ме направи своя точно така, както би направил нея. Получавам това, което искам - любов, която не ми принадлежи.
Чуждите чувства са като стъклена паяжина - объркани, неясни, крехки, неразбрани, разкошни. Сбирам ги като старателен колекционер, живея живота си край алеи, по които никога не съм крачила с мъж, който да знае името ми. Алеи за влюбени.
Някой би казал, че се възползвам от нещо, което не ми принадлежи - любовта, предназначена за друга. Дали е така? Дали любовта като такава принадлежи на някого? Но и така да е, аз пак ще продължа да я крада от влюбените мъжки очи, от разплаканите момчета, търсещи взаимност. И ще е кражба не защото на някого нещо отнемам. А защото на любовта нищичко не давам.