автор: desiteneva

- Виж какво, не ти вярвам - прошепна момичето.

- Но, защо, само аз зная истината, а ти дори не поглеждаш към мен, за да разбереш, отговори Съдбата.

- О, не, нима е нужно да преоткривам отново и отново болката от изгубеното щастие, за да повярвам във вълшебството на очите му?

- Не, не е нужно, ако не искаш. Никой не може да те накара против волята ти да прозреш, колко е хубаво да си влюбен и да си над дребните неща, които помрачават щастието и ти пречат да виждаш блясъка на топлите искрици от нежност, които очите му излъчват.

- Да, да, Съдба, ти говориш красиво, но фактите са други. Аз съм сама, а тъгата, която тече по вените ми става все в по-смъртоносна доза...

- Хей, огледай се, не виждаш ли - ти си хубава и за някой си целият свят... Допусни го до себе си. Зная, че ще останеш изненадана, колко хубаво е човек да е влюбен.

- Любов? Защо ми говориш за това отдавна забравено чувство. Бях се заклела да не обичам никога повече.

- Никога не казвай никога! Чувала си някъде това, нали... От някого, който ти остави в миналото.

- Никога, да, спомням си. Но това беше толкова отдавна. Вече трудно мога да си представя очите му...

- Не можеш, защото те са оставили дълбок отпечатък в сърцето ти, който те изгаря отвътре, но ако само можеше да надникнеш отново в тези две дълбоки сини езера, събрали цялата човешка обич и доброта само и единствено заради теб...

- Заради мен, моля те, Съдба, не ставай смешна. Аз съм ничия. Свикнах да бъда такава и не искам повече да живея с проблясъци от миналото. Имам нужда да съм щастлива тук и сега.

- Просто имаш нужда отново да бъдеш обичана.

- Може и така да е, незнам. Но със сигурност знам, че нищо, което е било няма да се повтори и никоя угаснала любов не може да се възпламени отново.

- Мило момиче, отговорът е в теб, не го забравяй! Ти най-добре знаеш какво е да обичаш и да бъдеш обичана, дълго, много дълго време си живяла така.

- Да, и може би затова сега не искам повече да преживявам онази неописуема болка, която изпитах в мига, когато той си отиде с вечерта, отнасяйки със себе си всичко, в което съм вярвала и съм се клела някога... Докато не се превърна в сянка, тъмна сянка, която се сля с непрогледния мрак в душата ми... Вече незнам дали съм жива.

- Жива си, знаеш това, щом изпитваш болка, щом си тъжна и си спомняш за отминалото щастие, значи нещо дълбоко в теб е останало да гори и да пари завинаги.

- Завинаги, какво необятно понятие. Къде започва и къде завършва моето завинаги. Може би до следващият миг, може би до вечността.

- Обичаш го. Той също те обича, както преди. Само че, сега и на двама ви ви пречи гордостта и страха от неизвестното. Но най-важното е да сте заедно. Потърси го и му разкажи за нощите, в които си заспивала сама, обляна в сълзи, тръпнеща от желание и с неговото име на устните си. Разкажи му за самотните ти разходки в парка, за идеята си да му подариш цветя, ако го срещнеш най-ненадейно на улицата, за боядисаната в синьо от теб пейка в парка, на която често сте сядали двамата. Разкажи му. Не оставяй времето да изтрие и най-малкият спомен, който е останал от вашето общо минало. Превърни го в настояще. Само ти можеш да направиш това.

- Ех, Съдба, Съдба, какво знаеш ти. Това звучи почти невъзможно. Та аз не мога дори за миг да се докосна до чертите му. Той се крие от мен в сянката на нощта, в тъмните улици, в своя дом - като в крепост. Дори незная дали още помни името ми.

- Той те обича момичето ми, точно толкова, колкото и преди, само че, не е разбрал колко много е изгубил, когато е решил да продължи да живее без теб. На него му пречи мъжката гордост. Пречи му страхът, че може би отново ще го напуснеш някой ден... Но те желае и мисли за теб. Но ти си тази, която трябва да намери отново пътя до сърцето му.

- Аз вървях, вървях дълго към него. Изминах хиляди дълги разстояния. Крачих горда, устремена и щастлива. Крачих тъжна, примирена и отчаяна, крачих обвиняваща и търсеща възмездие. Крачих влюбена и непримирима. Но винаги оставаше една малка крачка, която трябваше той да направи, за да тръгнем по общия си път - заедно, вперили поглед в нашето общо бъдеще.

- И сега е така, пътят ти ще е дълъг и труден. Може би ще ти се прииска да се откажеш, но не спирай, докато не е станало късно, върви моето момиче, а после ще ми разкажеш какво си преживяла, докато отново намериш щастието, сгушила сърцето си до неговото.

- Тръгвам Съдба, искам да го открия, да строша преградите и да коленича пред отломките на нашата любов, за да ги събера отново, една по една, докато не остане нито една частица захвърлена обич в душите ни, защото моят дом е там, където е сърцето ми! Благодаря ти!