автор: batteria

Пресъхна реката край селото. И като че ли с нея онемяхме и ние, отшумяха от нас имената й, понесени от последния й ромол. Притихнаха домовете, осиротели без гласове и само примрялата живина в очите ни, все още ни крепеше един към друг. Вцепени се въздухът, замириса на старост и суха земя.
Прозорците притъмняха като бледи сенки от лица, застинали от някое предишно време - все още взрени, недочакали. И всичко се случи на прага на лятото. Цветовете все още протягаха нежни устни към вятъра, но останаха безплодни, неловко закичени в покоя - на прага на смъртта.

И като че ли реката понесе и нас. Невидимите й води ни разляха по различни пътища, издълбаха бездни помежду ни и ние отчуждяхме, заслушани в ехото на загубения й глас. Стрехите жално сплетоха длани над праговете на домовете ни, и ние, взрени в тежките им сенки като че ли остаряхме, отнесохме се. Отначало никой не говореше, тишината изви гнездо помежду ни и само плах шепот от време на време се изплъзваше от устни в устни. Озадачено се гледахме един друг сякаш криехме някаква тайна, но никой не искаше да я признае. Тя дълбаеше в душите ни и единствено страхът като зловеща птица прелиташе над нея.

Някой заговори за сънища и за магии, за знамение и наказание, а после гласовете станаха много, пуснаха корени сред нас, обгърнаха ни. И колкото повече се страхувахме, толкова по-силна ставаше прегръдката им и по-осезателно присъствието им. Чу се глас, че може би ламя е преградила с тялото си извора на реката и от това тя е започнала да тече в обратната посока - към отвъдното. Или че пък е спряло да тупти сърцето на земята и от това са пресъхнали вените й. Не знаехме.

Но въпросите отекваха в нас. И ние, дори без да искаме, си представихме ламята като онази ламя от приказките, с които плашим децата, а после сърцето на земята - като зърно, което е изсъхнало без да даде плод. Картините от детското ни въображение отново се появиха в сънищата ни, още по-заплашителни, и на нас ни се счуваше как нощем ламята диша или пък привиждаше как постепенно мъртвото зърно се отпуска и напълно отдадено на мрака изгнива, а заедно с него умираме и ние.

Грях бяхме сторили сигурно и ей така, без да знаем бяхме предизвикали силите на злото. Между нас някой бе скрил прегрешение и ние сега го изкупвахме, раздирани от жажда и страх. Все по-често се вглеждахме в очите си и търсехме белега на греха, но застинали срещу други търсещи очи, свеждахме поглед, за да се прикрием.

Много старите сред нас заговориха за края, за приближаването на онази бездна, в която ще потънем всички, докато се пречистим, и после се родим в нови тела, като ангели. И все по-често чувахме нощем някой да се моли, а гласът му да се издига бавно нагоре, докато не се превърне в шепот и накрая изчезне.

После тези гласове станаха по-смели и колкото повече ни мъчеше жаждата, толкоз повече надеждата ни ставаше по-голяма, че след тази нощ реката отново ще потече и дърветата ще раззеленеят.
Една нощ всички избягахме. Но сякаш не бяхме ние, и телата ни не бяха наши, а просто въплътени в онази плът, която ражда сънищата, напуснахме домовете си.

През затъмнените и потни от жега прозорци видяхме как се отдалечаваме в мрака, как сенките ни се хващат за ръце, сякаш за да заиграят хоро и неразделни се изгубват в гората. После същите ние, много далеч оттук, видяхме как телата ни отначало плахо, едва-едва се докосват, а после се вкопчват едно в друго и как нозете ни отначало безшумно, а после смело заиграват върху кухата като тъпан плът на земята. Всички бяхме в бели ризи и на всички лицата ни сякаш бяха наполовина човешки, наполовина - с друг образ, по-тъмен, оцветен сякаш от самата нощ. И тази друга половина сега се смееше така, както би се смял и самият Дявол... Танцът се извиваше покрай тези сухи дървета и като че ли огън лазеше по стволовете, изгаряше листата им, изпепеляваше корените. И ние - на стъпка от този пожар видяхме как тези бели ризи се сливат с огнените езици, как тези тела се превръщат в дим, а лицата остават взрени в нас... Без да ни прощават, без да ни корят, но и без да ни спасят.

Утринта след тази нощ настъпи уморено, с повея на отдавна забравен вятър, завърнал се по старите места, за да намери покоя си тук - в безмълвието. За миг почувствахме как изгорелият пейзаж сякаш се преобразява. През паяжината на нашите страхове ние отново видяхме как той се съживява и зеленее, но зад прозорците на нашата илюзия си оставаше все така мъртъв и сив. Щом понечихме отново да заговорим, от очите ни струеше само хлад, а устните ни оставаха пропукани, отдавна безименни и самотни.

Само някакъв далечен като спомен шепот минаваше като сянка край нас, погалваше ни и чезнеше, далечен и неразбираем. Такъв шепот ни донесе вестта за Лазар. С настъпването на зората го открили обесен, а очите му, все още отворени били изгубили цвета си. Някой казва, че сами са се отвърнали от този свят. Такова бе утрото - натежало от спомени, а тъжният му глас като ехо от гласа на кукумявка.

Той е, помислихме си тогава. Лазар бе извършил грях и ни бе повлякъл след себе си в бездните на Ада. Той е, мислехме си, и сега Бог ще зачете смъртта му и ще ни върне реката, с нея имената ни, а после и цветовете. Той е, надявахме се, защото никой друг не се осмеляваше да признае грях...

И тогава се случи. Вместо реката, вместо пролетта, вместо шарките се завърнаха мъртвите. Отначало помислихме, че буря се приближава, дърветата жадно простряха съсухрени ръце към нас... Но не е било буря, а мъртвите, изгаряни от жажда, бяха възкръснали. Усетихме ги по стъпките, още преди да ги видим, сякаш хиляди какавиди се бяха пропукали и рожбите им, още влажни плъпваха сред нас - застрашителни, вещаещи смъртта ни.

Ако е краят на света, питахме се, защо той бе настъпил без смъртта ни? Нашият страх ли я бе прогонил и ни бе наказал никога да не се преродим в ангели?

Не знаехме.

Отново усещахме ударите на сърцата ни, но двойно по-заплашителни, обречени сякаш да ни плашат вечно.

Само Лазар не възкръсна. Продължаваше спокойно да виси в пространството помежду ни и само някакъв далечен и жаден шепот, отчаяно и майчински го викаше "Лазереее, Лазаре"...

1991 г.