автор: Marta

Сам беше Димитър. Сам като кукувица. Откак лани се помина майка му, никой не делеше с него старата къщица. Тейко му отдавна се пресели в селските гробища и камъкът, бележещ мястото на последната му обител тъй бе хлътнал в земята, че се не видеше от бурени и тръни.
Откак зарови майка си Димитър съвсем се сгиби. Той и преди странеше от хората, беше си темерутин. В село говореха, че го люля Свети Витовото хоро и бягаха от него настрана. Ни жена свъртя, ни коте. Момите не щяха и да чуят за него, и най - гламавите и изостанали от дружките си врътваха глава само при намек да ги сватосват за него - "За Светивитовия Димитър ли - никогаж, по харно мома да ма заровят, на такъв не приставам". Той и не търсеше невеста. По друг беше от малък, все по нивите, по лозята ходеше като несвестен. А откак майка му се помина се хвана да гледа ягоди.
Имаха досами селото малка нивица. Цялата я зася, грижеше като за деца за малките стръкчета, завиваше ги с надупкани найлони, пазеше ги. Като цъфтяха им се радваше и им говореше като на деца. Милваше ги. Само червените плодчета го бяха виждали усмихнат. Само те познаваха гласа му.
Береше ги нежно, редеше ги плод по плод и ги продаваше на Тошо Лошото в близкия град.
Тази година падна непомнен град. Хората се дивяха и разказваха, че имало парчета, колкото орех. Градушката проби покривите на по старите къшли, порути плевни. Орони плода на дръвчетата и утрепа всичките ягоди. Димитър ходи да погледне нивата като мина пороя. Всичките му скъпи същества бяха скашкани, набити в пръстта малки, червени трупчета. Падна отгоре им с вик и лежа до тъмно.
Никой не видя кога се прибра в село. На сутринта го намериха увиснал на верига пред вратника. Беше се обесил.