автор: Mojsei

Любовта, подобно на река,
чертае нашто време
в тънка нишка на съдба,
която иска всичко да ни вземе.
Затуй сърцето плаче,
а след това замира,
но то - в терзанието обаче,
отново пътища намира,
а те - дихание нежно,
отприщват пак водите
и в пространството безбрежно
се носим по вълните.
Това дихание ме докосва -
не дава да заплача
и с тайните си ме миросва,
а аз затуй го тача.
Сред бурята ни е спокойно,
защото теб до себе си притискам
и туй е толкова достойно,
че пак и пак го искам.
По този път поели,
потъваме в средата дива,
от радост тиха онемели,
защото с ритъма си ни опива.
Посоки заедно избираме,
а аз избрал съм теб
и все напред отиваме,
защото ни помага Феб,
а той, когато води,
звезда огрява с блясък
и зазвучават оди,
предпазващи от злобен крясък.