автор: Eshach

Т.,

Когато започнах да ти разказвам своята история аз избрах колекцията на Пешо Питуса не поради тесен кръгозор и ниска взискателност към доказателствения материал.

На тези, които ще заподозрът, че кръгозорът ми се формира от билото на ябланишката Драгойца, дерманското Муртино бърдо и ъгленското Червено връище трябва да кажа, че и аз, както повечето българи във Франция през онези години спах на палатка три дни в къмпинга на Булонския лес, за да дочакам неделята в Париж. Защото само в неделя в Лувъра пускат безплатно. Вярно е, че за къмпинга платих повече, отколкото струваше билетът в Лувъра, но приятелят ми Маньо, с когото деляхме палатката тогава, се придържаше към здравия български принцип да не се плаща за нещо, което може да се получи просто с чакане, каквото и да ти струва това.

Дочакахме.

Тази идея имаше и някои неочаквани предимства - можахме да разгледаме всичко съвсем спокойно, защото се извисявахме като жирафи над лъскавата черноглава тълпа нискорасли азиатци, които нахлуха в двореца, рукнаха по мраморните стълби, защракаха с фотоапарати, и в оксиженния блясък на техните светкавици аз все очаквах да видя бъчвата с мед, от която да се покаже с тегаво усилие бръснатата глава на Тамерлан или рунтавия калпак на Ногай. В птичето им чуруликане скоро доловихме две думи, които всички те повтаряха при среща: конг, джонг, джонг, конг. Усвоихме произношението за секунда и най-учтиво им се кланяхме с ръка на гърдите, когато се блъснеха в нас, залепили око на визьорите на апаратите си - те само така могат да видят нещо по музеите, през визьора; и им се извинявахме:

- Конг, джонг, що ли не вървиш на майната си!

И чак когато стигнахме една зала, в която водовъртежът на лъскавите черни глави би могъл да стресне дори колегата Едгар По въпреки опита му с Малстрьом, и където от двете страни на едно мътно стъкло стояха със скръстени на гърдите ръце и решителен вид двама униформени негри, аз се плеснах по челото и преведох спонтанно загадъчните думи:

- Джокондата бе, Маньо!

Опитахме брус, бътърфлай, кучешката, и в крайна сметка се оттеглихме вир вода, чувствайки се едновременно като французите при Диен Биен Фу и американците при Да Нанг. Невзрачността на прочутия портрет на Леонардо бе слаба награда за мъжеството ни, но запознаването ни със световната култура не можеше да мине без загадъчната усмивка на Мона Лиза. Маньо и се усмихна също толкова загадъчно и каза със съжаление:

- Омалил е рамчицата - не е му останало място да и нарисува краката, язък.

За утешение заведох Маньо в залата на Давид при мадам Рекамие.

В нея съм влюбен от малък, и това доказва същото, което и колекцията на Пешо Питуса, защото не ще и съмнение, че в тоя живот ние с нея не сме се срещали, но от времето, когато сме били заедно, ми е останало това чувство на радостна премала. Гледах я, седнала на софата, преизпълнена с томителна нега, усещах младия дъх на млечната и кожа, учестеното и дишане бе покана за ръката ми, която се плъзна по ефирната тъкан, едва прикрила най-сладостното тяло на света... Отново усетих онова божествено потръпване, което могат да усетят в първия миг на първата милувка само онези, които любовта е избрала, за да се наслади на самата себе си... Докосването на устните бе взрив от светлина, слънцето бе в нас, ние бяхме слънцето, някакви планети и звезди се въртяха наоколо, някакви галактики и вселени - но нищо не бе по-голямо и по-необхватно от любовта ни, защото тя бе самият Всемир...

- За това ли цигане ми приказваш?- попита ме Маньо.

И друг път съм забелязвал, че има нещо несправедливо в това, че човек е вечно същество. И по-точно - че всеки човек може да разчита на вечен живот. В подобни случаи изпитвам съжаление за това, че когато О е пристъпил към принципната обосновка за създаването на човека, не съм бил някъде наблизо, за да му обърна внимание върху тази несправедливост. Може би същото съжаление изпитваше и баба Данка, Бог да я прости, когато казваше на братовия си син Даката Цончов, който и беше обрал бостана предния ден:

- Много си учен, много си убав, много си управен, много си угледен, ми що не си умрел като малък бе, Дака?

Там умряли също имаше, царство им небесно, наредени в едно мазе - египетски и други разнообразни мумии, грозни, кафяви, доста поизгнили по разните гробници и пирамиди, пооръфани от времето. Не че е приятна гледката, но нали човек всичко трябва да види, пък и нали е аванта, три дни чакаме - шега ли е! Разказвам му аз на Манъо за Долината на мъртвите, за Горен и Долен Египет, за Озирис и Сет, за Изида и за моя любимец Гор, за Тутанкамон, Рамзес и други покойници, а те лежът, някои бинтовани, други в дрипави остатъци от тържествени одежди.

- На тия, голите - пита Маньо - нема ли кой да им смени превръзките?

И след още секунда здрав размисъл:

- Айде да ходиме на битака, тия тука и за пъстърма не стават!

И българският здрав смях кънти над всички епохи, положени в каменните саркофази на това подземие...

А когато после в Ъглен показвах картички от Лувъра със скулптурни фигури от Месопотамия, Пешо Питуса дълго ги въртя из ръцете си и накрая въздъхна отвисто:

- Ей, колко ли ровене е паднало!

Но ден след това доказа друго - може и без ровене. Само че тази история я оставям за утре, защото усещам буквените снежинки на това писмо да се топят на припека, пряспата му да се точи в тъничка струйка и да се изнизва надолу по склона на времето, за да потъне в грохота на ручеи и потоци, прагове и въртопи, та поне някоя капка от него стигне равнината и браздата, в която семето на твоята любов копнее раждането, т.е. възкресението си…
Всички пряспи на този свят бих стопил с дъха си, за да го напоя…