Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DarkLady
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14041

Онлайн са:
Анонимни: 726
ХуЛитери: 10
Всичко: 736

Онлайн сега:
:: rajsun
:: YOTOVAVA
:: Patrizzia
:: esteban
:: Albatros
:: pastirka
:: Kalo-yan
:: mig
:: zinka
:: rosi45

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2023 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕписто 18 - Ден на къртицата
раздел: Други ...
автор: Eshach

Т.,

Колкото по-подреден е един живот, толкова по-недовършен остава накрая, и така е с всичко, с което се занимаваме ние, хората. Така че желанието да вместя писмата си, за чието съществуване ти вече дори и не подозираш, в подредбата на твоя ден, е напълно неизпълнимо, и така създаденият от мен ред си остава само привиден, общуването ни недовършено, връзката ни невъзможна и мечтите излишни.

Също като онази сутрин, за изгрева на която ти разказах вчера - жълтицата на слънцето звънна върху тезгяха на деня, Пешо се наведе към къртичината в краката си и вдигна с два пръста златен комнинов перпер, наплюнчи го да го почисти от полепналата пръст и той грейна в черната му шепа като слънцето преди малко в шепата на нощта, но и тази красота Пешо съзерцаваше така, като че ли си прибираше рестото от сервитьора, а не златна монета от къртича дупка. Само че когато след няколко минути от друга къртичина вдигна тънка костица от човешки череп, точно тази, която свързва надочната дъга със скулата и от която започва вдлъбнатината на окото, той остана вглъбен, прекара пръст по извивката и въздъхна:

- Тук я галех... Покрай окото, по слепоочието, по веждата. Какви очи имаше тя, какви вежди!.. Ирина...

Коя беше тази Ирина? Защо дойдохме в Овеч? Какво търсеше Пешо по платото, по чукарите и ровините, по сипеите и валовете? Не зная, и не питам, ако иска - той сам ще ми разкаже за неговата папурена кошница, а дотогава ще ми стига и това, което знам за него и което с удоволствие ще разкажа и на теб. При това ще те помоля да не мислиш, че отклонявам линията на своя разказ - бъди сигурна, колкото и да я отклонявам, ние с теб пак ще се върнем на единственото място, на което е възможно да се върнем, като единственото условие за това е да се досетим кое е то, а това на този етап не е възможно нито за мен, нито за теб, което не би трябвало да ни причинява никакви терзания, защото сме тук, за да осъществим това, което трябва да осъществим, и все още имаме много шансове да научим какво е то. Да сме живи и здрави.

Всички в моето село знаят, че сега викаме Селището на мястото, където нашето село никой не знае кога се е заселило за пръв път, и е било наречено Онгъла, защото така древните българи са наричали своите селища покрай реките и моретата, които са владяли. Също така всички знаят, че на баира над помпената станция, която задъхано помпи вода към селото от тъмницата на водни пещери, е имало една крепост. Името и е било Игленград. Река Вит в подножието на отвесните скали и пътят до нея тук се провират през дефилето като конец през иглени уши. Игленград. И това име се е провряло през вековете като през иглени уши. Само че конецът се е разбридал. Град отдавна няма. Само село. Ъглен. Онгъл - Иглен - Ъглен. Нещата се променят. Това не се отнася до хората. И Пешо Питуса все си остава същия с някой, който е живял кой знае кога. Ако беше жив още, това щеше да е очевидно. Но само Пешо Питуса е жив. Засега. Това прави твърдението ми спорно, но то си остава необоримо. Всеки си остава същия с някой, който е бил преди него.

Иначе нямаше да има пътеки и пътища. Без Онгъл и Иглен няма Ъглен. И обратното. И обратното на обратното.

Това доказва и Пешо Питуса, който има страшна колекция, създадена от самия него по един доста прост, но уморителен начин - чрез непрекъснато ровене в земята. Той си има няколко начина да го прави. Първият е да рови сам - с кирка, казма, кол, търнокоп, пехотна лопатка, парче керемида, чекийка, нокти, нож и др. Неговото си е дар Божи - където и да започне да рови - изравя по нещо. Вторият начин е да проверява местата, където са ровили други - булдозери, иманяри, миньори, трактори, дъждове, сондьори, порои, къртици, В и К, язовци и всякаква друга гад. Това е още по уморително, особено в периода на дълбоката и не толкова дълбока оран, риголването, брануването, дискуването, окопаването на окопните култури и откопаването на кореноплодните такива и т.н и т.н.. Това си е висша математика - ако приемем, че в землището на Ъглен има шест милиона бразди, по петстотин крачки всяка средно, и той обикаля всяка една от тях шест пъти годишно, като разглежда всяка буца пръст, а по-подозрителните и разбива при това, а в една бразда се срещат най-малко по шейсет такива подозрителни буци - то може ли да каже някой колко буци е разбил Пешо Питуса най-малко по два пъти или по три пъти през двайсетгодишния си съзнателен живот? А през предшестващите животи? Но тях може да не броим, защото Пешо Питуса е Пешо Питуса сега, и не е бил Пешо Питуса преди да се роди, нито ще бъде след като умре.

Впрочем смърт няма, което той доказва с безсмъртната си колекция, и аз съм решил след време, след като приключа с безконечното си писмо до теб, да му подаря перото си като знак за връзката между двама ни, осъществена благодарение и въпреки електронните бездни, които ни делят. Но докато все още не сме се превърнали в експонат, спомен и незримо присъствие аз си позволявам да те виждам как идваш към мен, пълна с очарование, неизпълними обещания и неосъществими мечти, и то още сега, днес или утре, в краен случай вдругиден, но нито миг след това, защото не ми се иска някога, много-много някога с някого да се катеря по зъбери и чукари и да се взирам в къртичините, та дано намеря някаква костица, която да галя с кален пръст и да шепна името ти - превръщането във вечност е мъчително, когато врата за натам е гроба...


Публикувано от BlackCat на 13.04.2005 @ 19:17:56 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   Eshach

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

09.02.2023 год. / 12:06:16 часа

добави твой текст
"Еписто 18 - Ден на къртицата" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Еписто 18 - Ден на къртицата
от koyd на 14.04.2005 @ 01:09:38
(Профил | Изпрати бележка)
любопитно. грабна ме.
пишеш дълги, еднопараграфни изречения като шлаермахер. приятно ми излиза дъхът докато ги завърша :-)