Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vasira
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14038

Онлайн са:
Анонимни: 537
ХуЛитери: 8
Всичко: 545

Онлайн сега:
:: Patrizzia
:: rajsun
:: Albatros
:: LeoBedrosian
:: zebaitel
:: pastirka
:: pepelqshka13
:: Vasira

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2023 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕписто 17 - Ден на слънчевата пита
раздел: Други ...
автор: Eshach

Т.,

Предстои ми да пътувам през следващите два дни до Ъглен, и както предвкусвам удоволствието да ида над Очилатата дупка на мястото, където прекарахме нощта срещу Еньовден, така вече изпитвам досада от това, че няма как да ти пиша от там. Един от законите на живота е, че не можем да наваксаме това, което в същото време пропускаме, но не пречи да опитам.
Това е причината втори път днес да хвана любимото си перо, да го топна в дивита със спомените и да те запозная виртуално с един от онези наши общи приятели, за които ти и не подозираш, че съществуват, но тях си ги има, и понеже аз ги познавам, направо ти завиждам за това, че тепърва ще се срещнеш с тях - както вече се срещна с Оан и Сфераха, и ще събудиш спомените за другите си срещи с тях, и ще бъдеш изумена от приключенията, които сме преживяли заедно, ако, разбира се, се досетиш, че винаги и навсякъде около нас са били все те, независимо от роли и дрехи, мечти и устремления, съдби и орисии, и така и ще бъде и во веки веков, не се съмнявай, да сме живи и здрави.

Тръгнали сме от Варна по тъмно, за да можем да срещнем слънцето на Овечкото плато. Провадия спи в съботния ден, както си спи винаги, лениви тлъсти котки зад телените мрежи на дворовете ни гледат изпод натежали от мързел клепачи, кучета ни изпровождат с флегматично джавкане, петли рошат гуши и точат шии по дръвниците, но си остават само с намерението за кукуригане... След последните къщи излизаме на стръмна пътека, после - желязна стълба, и Пешо Питуса, а след него и аз, се изправяме върху древната Овечка земя и изтупваме от панталоните си праха на днешния ден преди да пристъпим в тайните на Вечността.

Господ, т.е. О, както стана ясно в едно предишно писмо, положително е направил Овечкото плато с форма за кекс, която е напълнил с най-твърд камък и е обърнал точно на това място. Отвесно отстрани и равно отгоре, брат-близнак на баира от другата страна на града, обрасло, където пръстта се е задържала под напора на дъждове и ветрове със сухи треви и бодили, през които с изненада забелязвам пунктира на кьртичини. От древните крепостни стени не е останало нищо, но където над един смразяващ процеп със скрежет са вдигали и пускали дървения подвижен мост и крепостната врата в скалите личат коловозите на тежките волски коли и стъпките на мощните греди, които са ги крепяли.

Гледам аз хилядолетните белези по скалите, наистина съм стъпил във вечността, защото под нас, в равнинето, е само синя мъглица, градът е изчезнал заедно с времето, от което сме и ние, нощта се оттича в поречието на Провадийската река, но не бърза, чака слънцето, и то идва - светлик зад хоризонта, пожар от другата страна на Земята, отблясък от разбойнически огън, който разпалва парцаливите облаци на изток, стопява ги и прави път на самото светило - разтопена капка олово върху дувара на хоризонта, захлупена върху него да стине нажежена паница, и накрая - ослепителен диск на гонг, чиято светлина прокънтява над земята, блъсва се в скалите под краката ни и всичко - и живо, и мъртво, придобива цвят, форма, вкус, мирис.

И живот.

Вторачили сме се с Пешо в слънцето, докато можем да го гледаме право в окото, а когато става непоносимо ослепително се споглеждаме примижали, и той ми казва всичко, което се опитах да ти разкажа по-горе, с една само дума:

- Изгря.

Ето така би трябвало да започва една истинска повест за каквото и да е, за да е ясно и на слепите, че нещо изгрява, та се изкуших и аз да ти напиша картинката на един изгрев, в който има вечно заспали хора, приятелство, нов ден и много, много мъртва история, от която се интересуват само ветровете по платото, къртиците и полевките, както и лалугерите и невестулките, и аз. Друго нещо е слънцето, от него се интересуват всички, мнозина са го и описвали по подходящ начин, както например Джек Лондон, който го е видял да изгрява веднъж в рядката гора като парче жълтък в рижата брада на ирландец. Нашето слънце не е толкова прозаично, то е като Житената питка, понеже и на него ние гледаме по поетичен начин, и даже го и правим, когато месваме хляб - никъде другаде не може да се види гледжосаната с жълтък българска пита да изгрява от черния зев на пещта толкова слънчева - така се кланяме ние на слънцето, трошим го с ръце, дахъво и обгърнато в пара, раздаваме на всеки, който протегне ръка, защото има ли нещо на този свят, което да принадлежи на всички повече от слънцето?

Ето така оцелява древната ни вяра, така запазва през стотици векове своя цвят, форма, вкус, мирис, така оцеляваме и ние с Пешо Питуса, чупим питата на живота и раздаваме на когото свърнем, сядаме под асмата в неговия двор, вдигаме чашите с бистра ракия за твое здраве и за здравето на всички, които обичаме, които ни обичат и които въобще обичат някого, и прави, с глави, опряли в слънчевите гроздове, произнасяме в един глас прочутия ъгленски тост:

- Комуто - каквото, и колкото - толкова! Кой коя си люби - нея да си вземе! Да живей България!

После тръгваме по чукарите и по дупките, за да дадем възможност на нашите просветени съселяни за пореден път да се питат един друг акъла ли си дирим по пущинаците, и така стигаме на козирката над Очилатата дупка, където сядаме до черното еньовденско огнище, и аз си спомням как грееше същия този огън в очите ти, в очите ми, в окото на Наката Дончов, както и в окото на Оан Едноокия... Дано не угасва никога.


Публикувано от mmm на 12.04.2005 @ 22:55:59 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   Eshach

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

31.01.2023 год. / 09:54:07 часа

добави твой текст
"Еписто 17 - Ден на слънчевата пита" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Еписто 17 - Ден на слънчевата пита
от rajsun на 13.04.2005 @ 13:13:20
(Профил | Изпрати бележка)
!